ПТИЧА ПЕСЕН разказ Кей Джей Би /Красимира Жечева-Байлс/ 10 септември 2017г.
Преминах през фара. Вълните събудени блъскаха яростно камъните там долу, разтрисаха и земя и небе, и чупливи пръски се носеха та чак до перушината ми. Една усетих на върха на човката си и лакомо я преглътнах. Възнаграждаваше ме за дългия път към дома. Познат вкус, познаат фар, позната земя. Тази земя обичах, този дом. Нали за него се връщах. Милиони премятания на крилата останаха назад. Милион пъти въздух назад и надолу. Отключеното море още вдигаше вик, направо изкъртваше чувствителния ми слух. Не че е неприятно. Даже бе тържествено. И винаги е така. Шумът ти казва, ето пак си жив, радост от това да се завърнеш, някъде, където и да е. Дали да не изпея мойта си песен. Пораздвижих се по страничния горен перваз на фара, огледах стари дупки и цепнатини, врътнах глава надолу да огледам, кои себеподобни усърдно са вкопали гнездата си, погледнах на изток, от там все идваше голямото светло кълбо, сега тъкмо акустираше над морето. И запях. Благодарих на кълбото и долу на мокрото, че, ей на, тук съм. Фърр-фию-фию-фърр-фюю се понесе в едно с безмълвното жълто, в едно с шумното мокро. Безмълвното жълто ме погали топло, а шумното пак ме опръска. Знаех, че ме обичат. И пак им дадох песен. Ти помниш ли я. Изчистих глас, отръсках пера и загледах белите къщи зад фара. Не че можех да броя, не мисля, че е важно, броях моите дребни рошльовци в гнездото и къщите отсреща, не бяха повече от другарите ми в ятото, това знаех и ми бе достатъчно. Зеленият цвят сред белите къщи ме примамваше. Леле, колко живот има там. Бялото и зеленото. Кацнал сред зеленото гледах какво става из бялото. Помних ги. Много безмълвни кълба и много шумно мокро премина. Тук съм роден. Мама и тати ми показаха всичко, що трябва да знам. С първият полет. От първия полет, не че помня много. Радостта ми да се рея, а под мен да останат и бялото и зеленото, над мен остана кълбото и другото бистро синьо, размахвах пресни криле, неосъзнато ветърко ме настигаше и ровеше родената перушина. Ей това запомних. Белите гнезда на хората отгоре, от високото високо, изглеждаха като плътни точки оформящи петно. Така правех винаги, когато пристигах. Проверявах от горното синьо изгледа под мен, земята се бе отърсила от зимното си одеало и разхвърляше първи цветове – нежно бяло, миризливо розово, ухайно синьо и капки жълто. Не като моето на гърдите, главата и тялото. Моето бе с цвета на сутришно ярко кълбо. Запомних разни думи от хората. Казваха, виж Злато е, Златното се върна. Не че знаех, какво е това. Крилата ми бяха тъмни, тъмни, май черни. Като се оглеждах в по-малко мокро, преди много лета, забелязах, че и по задното оперение имам черно. Като го врътна наляво – надясно в полет, то ми дава посоката. Оттатък гнездата на хората, след равното, е позната горичка, сега родено зелено. Предпазливо се снишавах над белите човешки гнезда, завъртах кръгове и дочувах различни звуци. Идваха от сивите черти, разделящи гнездата. Крачеха по туй сиво, някой продължаваха, други се скриваха и не можех да ги видя, в цветно, стържещо, метално с груб звук и то бързо изчезваше по сивото. Всичко е наред значи, все същото си е. Долу по правото сиво виждах седнали хора, край кръгли неща, мърдаха с ръце, нещо слагаха в уста. Аха, храна. Черна течност пиеха с пара отгоре. Дааа, миришеше хубаво, на храна и щастие. И аз съм щастлив като си наамеря храна. Не ми трябва кой знае колко, прясна гъсеница, черно малко летящо, дребно, де все мрежи плете и по кората на дърветата все някой дребно щъка. Напредне ли времето и ароматното розово окапе, ще даде живот на сочен плод и ще ме нагости богато. И рошльовци ще отгледам. Оставих димящото черно и правото сиво, насочих се по шума ограждаш бялото, хорските гнезда. Имах любими места сред тях. Само там смеех понякога да кацвам на оградата, абе по -добре ми беше в близкото зелено. Общо взето съм страхлива особа. Врякания не ми влияят добре. 2 Обърнах в обратна посока, съзрях познатото място и се шмугнах в зеленото. Наблюдавах тихо пространството около бялото. Отпред пред него имаше малки линии, дето вървеше жената, свита надолу и ровеше с пръсти кафявото наоколо. Пускаше нещо в него, после го затрупваше, после мокро пръскаше. И се нещо нареждаше, говореше, а нямаше никого. Чаках да чуя дали ще запее. Тя като запееше, чак листата пред мен залюляваше. Не бях чувал птица тъй да пее. Гласът и първо минаваше през долното, тежкото, тромаво и бавно, после повдигаше гласа да ходи по равното и кога вибрацията затрепти, току дигне глава нагоре към синьото и от дълбокото вътре в нея се изсипе песен, вятъра я чака и я разнесе бързо, над селото, към кръгло, че и то не мърдаше, доде песен не свърши. Сега жената не пееше. Движеше се по кафявото все тъй, в ритъм. Отзад, зад гнездото и , крякаха други ходещи птици, имаха като моите две крачета, друг цвят и много пера. Не летяха. Надвикваха се, говореха ли, кой ти казва. Разхождаха се храбро разни и на четири крака, едри, че и по – едри. Ядяха, туй дето жената им хрърляше, семена, тревица. Само едно четирикрако скачаше близо край жената, пречкаше се, радваше се. Не живееше при оттатъшните, все тук отпред се мяркаше. Въздъхнах щастливо. Нищо не се бе променило. Да кажа ли на жената, че съм пристигнал. Знам, че ме чакаше. Развълнувано погледнах синьото през трептящото високо зелено. И запях. Жената бутна скачащото и пречкащото, изви се нагоре, сложи ръка над очите си и се загледа търсещо. Усмихна се. И заговори на бягащото, дето спря и вдигна уши. Я, Чичопей, върна се. Хубаво знаеш, кога да дойдеш, ей, на април сме, ама люта зима имахме, земята все твърда, камък, не дава да я боднеш. Чаках те, щом си тук Злато, земята ще се отвори и ще отгледа семето. Че тежко си беше, оххх. Ни пари, ни хлеб достатъчно, и за мене, и за животинките. Пей сега да те послушам, та подире ти и аз. Плашлив бях, ама не и глупав. Преди много лета, приемливо близо до жената, чух, че Чичопей ме нарича. И други думи помня от нея. Не разбирах всичко що редеше, но мъничкото ми сърце знаеше що е добро, що е обич. По вятъра, стигнал до юг, на юг и още по на юг, знаех, че тук още е студено. Птиците усещаме тия неща,знаем кога да летим на север, на запад, на изток и юг. Студено ли е, и за мене няма храна. Но ми е лесно, ще полетя с много махове на крилата и семка ще намеря, кора ще разчопля. Хората нямат крила, отдавна го разбрах, не летят, ядат що им земята даде и врякащите отзад. И кога е лошо, лошо е. И тя сама. Преди другар имаше. Виждах в очите му болест, кога пред гнездото си тихо присядаше. И той ме знаеше. Кога ме видеше, мокро падаше от очите му, говореше ми. Ейй, Злато, дали ще премина туй що ми е дошло на главата и пак отново да те посрещна. Ти там в клоните, аз тук на пейката. Да слушам как извиваш глас от зори, как слънцето викаш. Хайде, ела по – близо и попей ми на воля. Може да е за последно. Знак видях по бистрото, по бързото в клоните, по кръглото. Кацнах плашливо срещу му на оградата. И запях. Тихичко човека глава клатеше, мисли разплискваше, очи бършеше, мен зовеше и гледаше по кръглото, по синьото, по високото зелено, по ниското шарено и зелено, по кафявото, по бялото си гнездо. Огромна сила сложих в плашливото си сърце, сините ми крачета забиха ноктенца в оградата, никакъв звук не ме помръдна от там, удължавах края на песента. 3 Преди да тръгна обратно все към дългото топло, пак край тъжния човек минах. Видях жената сама, излизаше през оградата, вървеше по правото, зад човешките гнезда, оставяше красиви цветя, на камък, под голямо и високо зелено, редеше нещо, кафявото ровеше и обратно поемаше. Кога си тръгна, аз кацнах до цветята. На камъкът там, с цвета на кафявото познати очи видях, право към мен гледаха, право в бистрото се рееха, право в сърце ми спомен оставиха. Натъжих се. И мойта другарка преди две лета падна на твърдото кафяво и повече не помръдна. Бутах я с червения си клюн, галех я с черните си пера, лягах с жълтото отгоре и да я стопля, мисля, студено и е, останах с нея докато огромното кълбо пак в синьото се не върна, но тя не помръдна, остана прегърната от вечното кафяво. И запях. Скокльото долу лежеше размазан на плочника. Той и жената сега слушаха моята песен. Жената редеше думи, не си ходи, че и децата, внуците ще доходят. Песен и ние ще ти дадем. Вдигнах жълтото си тяло и размахах черни крила. Хубаво е, когато те помнят. Дивно се понесох по бързото, вееше се край мен, описах кръг да търся братята си. Малко оставаха тук. Повечето летяха по – надалеч, където кафявото, камъка и зеленото докосваха кълбото и бистрото синьо, където въздуха се криеше из непрестъпни доби, а за нас имаше богата храна. Там правихме и своите гнезда. Мъжките първо прелитахме от вечното топло, скоро и другарките ни ще дойдат, нови рошльовци ще отгледаме. Доде кълбото топло се прехвърли на запад, играх с другарите си и с разни други разперени птици. Въртяхме се из бистрото с красиви лумпели, разбивахме вятъра, въздуха свистеше от надпреварата ни, забавлявахме се с крехките си сърца, спирахме щастливи, гледахме надолу към хората, вършещи нещо по маркирани кафеви квадрати, те пък гледаха нас. Тъй е било и ще бъде, докато ни има. Искаше ми се и те да усетят така дъха на плиснатото бистро, да летят и играят. Те играеха други игри. Гонеха по зеленото и жълтото нещо кръгло, то политаше високо, пак падаше, друг го риташе, малки и големи го правеха, шумно бе наоколо от смях и вик. Явно е много хубаво. Сега като гледах тяхната игра, си спомних кога от тук, та оттатък, през неголямото мокро, пак суша, след нея пак мокро, оттатък му, пясък и горещо, все на изток, към кълбото. Когато бях там страшно се изплаших. Горещи кълба падаха, парещи, не можеш ги доближиш, връхлитаха и хора и белите им гнезда със стряскащ шум. Човеците бягаха с вик, птици не пропяха наоколо. Страшно си беше, страшно, още ги сънувам. Отчаяно се чудех, къде да кацна, се скрия, в черно жени жилаво дърпаха ревящи малки, босички. Вонеше на червени петна, топли и стичащи. Запомних миризмата. Откъм счупените бели гнезда се чуваше жален звук, от огромни птици кръжащи из бистрото падаха бързи метални яйца, кафявото изтръпнало чакаше, разлюляваше се от вик и изригваше безутешно. Не песен, а плач. Така не правехме птиците. Гледахме другарките си с любов, на цял живот се обричахме, рошльовци отглеждахме, на братята си помагахме. Ние не се убивахме. Родени да пеят, а не да убиват. Дни наред слушах свистене, по уплашен не помня да съм бил. Там научих думата мама, чух и бог и аллах, звуците от тези думи летеше по въздуха, късаше ушите ми, дереше дърветата, листата окапваха, надупченото кафяво попи с остатъчна тишина и звука и мокрото от очите. Запознах се с един човешки рошльо, дете, таз дума не я знаех тогава. Гледах го как ходи босо по прашното горещо, само, търсеше из счупеното бяло, какво ли, питах се, други хора сигурно. Следях го на разстояние, нищо, че ме е страх, него ден нямаше гръм, тихо си бе, та босото изрови изпод парче от бялото някаква кутия, седна и залапа лакомо като моите мъничета. Гладен е. Много ми дожаля. Огледах се. Не видях хора и страх не страх кацнах по – близо до гладния рошльо. Мале как миришеше. Остро и на изпечено. То спря да яде онемял и загледа към мен 4 с онези замътени, големи очи. В тях блесна великото жълто кълбо, даде им цвят и босото се усмихна. Хвърли и към мене храна. Не отказах. Делеше с мен най – свидното си. Ядяхме сред умряла тишина, с остатъчна доброта. И аз запях. Само за гладното. То скочи, подскачаше от крак на крак разперило ръце, имитираше ме, и слабо си подсвиркваше. Облак щастлив прах се вдигна край нас. Махна с ръка, загоряла от топлото, енергично побягна, последвах го от високото и аз. Зад огромно скупчено бяло, намерихме от босите и гладните още. Вече не бе само. Кикотеха се, гонеха се, едно домъкна цветно парче, дето хвърчи, не само, те го дърпаха и държаха долу края му, а аз се зарейвах с борещото с вятъра. Играха и на тази игра, дето сега гледах под мен, с бягащо кръгло по зеленото. Не толкова далеч, но различна игра. Когато кълбото се скри в тъмното, ония рошльовци се навряха под счупени човешки гнезда, гладни, но щастливи и живи. Дано пак видят кълбото, когато се върне от изток. Често се връщах в прашното, във враждебното шумно. В смехът на оцелелите боси, сред умрели пясъци и завинаги заспали хора, където и въздуха виеше за сбогом. Не ме беше страх, летях из хиляди ветрове и махах с крила надолу и назад за да попея на прашните рошльовци. А те ритаха кръглото насред счупените си гнезда. На други хиляди ветрове далече, под мен, рошльовците не бяха гладни, боси, нямаше душащ дим и размотани огнени кълба. Колко различен свят по широкото зелено и необятното кафяво. Тук, където гнездях, сред умерено топло, където хората все пееха пред белите си гнезда, където се хващаха за ръце и клатеха човешки тела, музиката бликаше подсилена от човешки сърца, цялото туй хвръкваше като сноп светлина към необятната бистрота, тук имаше тъга, имаше доброта, тук бяха съхранили любовта. Върнах се към дървото при старата жена. Сребърни топчета падаха от свилата се светлина, минаваща между листата. Разходих сини крачета по пробудени клони и неродени листа, скачах надолу и надолу и се сврях сред листата. Що има за гледане го огедах. Освен скачащото на четири крака, край нея скачаха и две деца, все тях чакаше старата. Глъчка и радост. Донесе тя нещо димящо, храна, в кръгло и викна, деца, баба баница ви опече, онези хукнаха и залапаха от горещото двамата рошльовци. Не по – големи да са от пустинните рошльовци, по недоизпечени ми се видяха от кръглото, не грее то тука така. Кога изядоха баницата рекоха, бабо, разкажи приказка. Не приказка, заръка ще ви река, ама да мълчите, да не ви гълча, че през хиляди лета е преминала тя. За вечността баба ще ви думам. От кога свят светува и вечното го има. От изток слънцето изгрее и дорде се търкули кълбото му на запад, грее и живот дава. Издърпва се, качва се по синьото небе, път дири сред облаците, храни земята с лъчите си, я кокиче да израстне, я явор снага да извие, ябълката да цъфне, плод да даде, ще сгрее уморените птици, те с песен ще му отвърнат, слънчогледа ще му свежда глава, житото ще се жълне, риба в морето ще скача, животните ще намерят храна. Бавно жената редеше, с ръце показваше, три чифта уши я слушаха. И кога снегът се стопи, а облак водата ще върне, потребно ще се влее в нагорещената земя и речно корито ще изпълни. Вятърко ще се втурне семена да разнася, танц да танцува с цветя, дървета и птици. Камъкът живот ще даде на някое пълзящо, я червей, я гущерче ще изскочи. А кога слънцето се наработи, уморено изниже снага по склона, сестра му, вечната месечина ще продължи започнатото. Земя от слънце да си почине, пчелите сън да сънуват, вълкът да подремне до сутринта. Из тъмното нищо не спира, друг живот идва. Тихо тревата ще дорасте, тихо до сутринта цвете ще избуи, тихо прилепите ще полетят, и светулки и звезди ще приблясват в ритъм. 5 Те това е вечно. От баба дума да запомните. Тез думи бабата на мойта баба ги думаше. И вие така да ги думате, след вас идващите. Да се прекланяте пред вечното, пред живота на природата. И от мръсотия и войни го опазите. Туй става само с любов и добро сърце. Земята да целувате, слънцето с почит да посрещате, най – скъп гост у къщи ви идва, птича песен да запомните. Хората бабо, те не са ли вечни. Не, хората убиват вечното. Замърсяват го с делата си. За малко сме ние тука из вечното. Една цел имаме, да го опазим за другите невечни живи товари. Гости сме дошли и сме си отишли. Що требе да знаете е с песен и музика вечното да уважавате, че то се чува. Хоро по изгрев и залез да играете, енергия да вземете и от дето сте я взели, пак там да я върнете. Кога хоро се вие, ръка в ръка сплитате, другар до себе си подкрепяте. Традиции на рода си да пазите и прославяте, пъпна връв да не режете, към роден вратник да се връщате. На старите хора първо залък да дадете, ръка да целунете, прошка да искате, а не от попа. Грешни и лоши думи да измиете. Младите с любов да отгледате. Тоз завет през годините да премине и във вечното да запиши те. Нямам химикал бабо. Не химикал. Глава ти требе. Химикалът е модерно нещо. Аз и без него запомних заръките. Огнище да палите, челяд да събирате, земля да гледате, песен да слушате, небе и слънце да поглеждате. Те ще ви го върнат стократно. Нийде не бях слушал тъй хората да говорят. Голяма сила ще има тая жена. Че без кълбото, кафявото, зеленото и бистрото, няма да има никой, ни мене, ни нея. Тъжно и хубаво ми стана. Всеки да чуе тая заръка. Тъжно, че не всеки я знае та да я пази, хубаво, че все някой от невечното ще опази вечното. И запях. Извих глас по вечното, та да се осъзнае невечното. Чичопей се върна, възкликнаха децата и заслушаха песента ми. Разнесе се над бели гнезда, с добри хора, над сивите прави, над кафявото на квадрати, скътало семето, по бистрото, по високото зелено и най – високото кръгло. Бързохватко грабна песента. Когато спрях, жената песен ми върна. Гласът и заора в силното, дълбокото, търкулна се по вечното и си понесе заръката за човешка любов. Взех разказа и песента с мен и отлетях. Кръглото се търкулваше за сън. Човешките гнезда приспаха следзимния дъх, крехка вечерна топлина с разцъфтяващи ухания, музика, говор и светлинки, домъкнаха чисто човешко щастие. Бистрото тъмно посрещна нощния ми полет, звездите човешки пръснати под мен възстановиха връзката земя – небе, виждах каквото долу, такова и горе. Времето съхраняваше своите тайни. По чифлици и дворове, хората домечтаваха забравени мечти, аз бях безмълвният наблюдател на свят, прегърнал долу и самотни и влюбени. Отъркаляха се дневните часове, под лампите хората разговаряха около масата, някой четяха, други се целуваха. Кацнах на далечното високо, гушнах се сред меките му листа, с малките си очички гледах близки и далечни светлинки, намигнах им и аз, преди умореното ми сърчице да заспи. Навлизаше мълчаливо ноща. Безсмъртното кълбо се събуди и възстанови предела на човешките възможности. Раздвижих сини крачета из високото, изтръсках жълти и черни пера, зеленото ме дари с капки прясна вода, родът ми пилотираше безкрая с песен, плътен шум замести тишината, животът разцъфтя. И аз запях. Търкулна се песента по камъни и река, не можеш я спря, стори си път сред листата, цветята, рошльовци, скокльовци и хора. Мен ме чакаше път. Време бе да тръгвам. Преди гнездо да свия, исках да отида на запад, и по на запад, през сушата, колко хиляди маха не знаех, да видя други човешки гнезда, където чакаха да ме зърнат. Аз и кръглото златно като мен бяхме в една посока. Красотата под мен разкриваше 6 дълги шарени форми, преминах над кафявото, точките на животните мърдха по него, преминах над събудено зелено, над тихо жълто, над приказливо течащо синьо, в него, бисерни риби шаваха. Природата лъкатушеше от хладно зимно до огряно топло. Ту скалисто забравено, ту високо високо зелено, ту равно безмълвно, ту мълвящо от хора и бели гнезда. Дарена красота. Чух братски звуци, видях огромни крила на живи и метални птици, видях синята гарга, чух нескончаемата песен на славея, често пеех с него. Хората ни даваха имена. Поспрях на края край силно шумна вода, разпенена и бягаща ту към скалите, ту обратно към себе си. Хладно е още насам. Огледах дълбокото мокро и го прелетях, след него ми беше целта. Радостен, видях първите огромни и сиви човешки гнезда, опиращи чак в бистрото горе, долу край тях, широки сиви прави със стържещи звуци на метал, хора в тях и край тях и ужасна миризма, или на мен не ми хареса. Надникнах отблизо по прозрачните части на гнездата им, видях много рошльовци затворени, мръщещи се пред храна, усмихващи се пред големи цветни неща, дето бързо сменяха и цвета и картината си. Туй не знаех какво е, в много човешки гнезда го виждах, някъде не им обръщаха внимание, щото се пееха и си думаха, някъде не пееха и не думаха, а все него гледаха. Колко различен свят. И да попея на тези рошльовци, песента ми в метал и стъкло ще се блъсне и няма да я чуят. А и цветното вътре не мога да надвикам. Жалко. Нямах време. Напуснах превзетото бистро от хорски гнезда и ориентирано се понесох в околноста. Подминах по – малки скупчени бели гнезда, те се разредиха из кафявото долу. Очертах кръг над едно, чифлик му казваха. Всеки път идвах тук. Три бели и слънчеви рошковци живееха тук. Преди много лета ги видях. Скачаха по зеленото, пръскаха се из мокрото, смях все стигаше до ушната ми перушина. И всеки път смехът им помалко си отиваше, а с него и веселата им игра. Зачувах по – често плач. Мама им беше там. Виждах я как притичва и плаче, под дървото където се криех плашливо, виждах как, един дето татко му викаха, я настигаше бързо, удряше я с ръце, с нещо дълго понякога, тя раздираше с вик мандаринения цвят на кълбото и дълго не ставаше от кафявото под нея. Белите рошльовци я прегръщаха и редяха мамо, мамо. Скърбях сковано, поклащах уплашено перушина, сърцето ми ще се пръсне от нервност и парализиран страх. Мълчах задълго над тежки стонове и хленч, но не издържах. И запях. Както аз си знам. Отприщих насъбралата се мъка, ритъмът и падна долу, майка и три слънчеви рошльовци вдигнаха речни очи, разплискващи надежда, спряла тъга и вечна любов. За първи път се престраших и нестабилно спрях крачета заграбил кафявото току до проплакващите тихо човешки същества. Мамо, виж, усмихни се, Златното се върна, виж колко е красиво птичето. Фърр-фюю-фърр- фюю, продължавах песента си. Три медени гласчета плахо я допълваха. Залитащи тежки стъпки отдалекото хукнаха към нас, светкавично прекъснаха красота и звуци, скрих се пъргаво по високото, рошльовците писнаха, от метала в ръцете на таткото излетя грохот, дум, дум, свистене и пушък кръжеше. Пет чифта чисти сърца подскачаха лудо в събудена скръб. Това бе краят на песента. Защо. Малък бях, само шепа перушина, от де да знам. Но ние птиците не правихме така. Защото хората имаха ръце, за това ли се нараняваха. Ние не си биехме рошльовците, тати със загриженост гнездо ни построи, мама с нежност и любов ни измъти и двамата първа хапка ни дадоха, на мене и на братята ми. Аз обичам мойта другарка, ей на, мъка ме гони по нея, с очички да я зърна и с клюн да я докосна. И прекрасни рошльовци да отгледам. Тъжно е. Този човешки тати не обича белите си рошльовци. Защо на едно далечно място от тук, хората хоро играеха, със същите тези човешки ръце, жена пееше в по-бедно гнездо и все с усмивка хубави думи думаше. Различен род човешки. 7 Сега оглеждах чифлика. От високото предпазливо. Нямаше звук. Ни песен, ни гръм. Пусто бе. Страшно онемяло поле. Нищо от човешкото бяло гнездо, не виждах и белоснежните рошльовци. Натъжен завихрих по бързия ветърко, дълго кръжах над чифлика и над близките други гнезда. Скрих мълчаливо златното си, с черни криле телце по високото зелено. Загледах под него кафявото, по него имаше изправени камъни, отрупани квадрати с доста цветя. Туй прилича, дето другаря на пеещата вечно жена, спеше под купчина свежи цветя. Дето и мойта първа любов прашното я прегърна. Прелетях ниско над купчините красиви цветя. На един голям камък намерих тримата рошльовци и тяхната мама, гледаха ме със застинали плахи лица и недоизказано синьо, отлетяло към вечността. Те кротко спяха под прахта. Клюмнах главица. Забих здраво сини кръчета в пръстта, на сред най- красивите уханни цветя. И запях. Най-тъжната песен на света. За четири счупени сърца, за отнетата възможност да чуеш краят на песента. Кей Джей Би /Красимира Жечева-Байлс/ 10 септември 2017г. 8