Описание
„Но гъстите конни редици растяха в степта, като движещ се фантом, и скоро обхванаха дясното крило на варненските вериги.
Стана страшно: казашки разезди със снопчета слама на върлини слязоха откъм руския паметник, и се насочиха към града, ще го запалят… И дигна се писък по крайните улици. Но по седловната при южната гара над Добрич се зададе ивица войска, която изеднаж се разгърна, като черен змей. Сега в ужасения град се понесоха викове на радост:
– Българска войска иде!… А казашките разезди се сепнаха като издебнати на мърша ято врани. Те извиха назад, сгъстиха се и почнаха да обстрелват… не врачанските вериги, а града!
То бе странно… А казаците сипеха залпове върху чертите на града, защото след дружината се бяха понесли и добричени. Файтонджиите бяха впрегнали файтоните си, коларите – своите каруци, който имаше кон, яхнал го беше: тичаха всички да помагат. Работата бе обща, трябваше да се прогони врагът от родната стряха: кой би могъл да стои със скръстени ръце? Сипеха казаците залпове върху почернелите от народ черти на града, като смятаха, че там прииждат нови войски. А врачанци, не възпирани от огъня на русите, зачестиха прибежките си и вече хвърляха недомлъвки: „събират се“… „дано ни дочакат ножа“… „маки, леш че падне“…“
Антон Страшимиров
