fbpx

ПОДКРЕПЕТЕ ВИДЕЛЕЙ 

hands 1Духовни и енергийни пътешествия, събития по сакрални места в България и чужбина, видео материали 

Мишел Муние

Превод от френски – Невяна Керемедчиева

Приятели, продължаваме поредицата от публикации на откъси от книгата на Мишел Муние:

КАТАРСКОТО БОГОМИЛСКО ХРИСТИЯНСТВО

Основа на нашите култури, основа на историята

В СВЕТЛИНАТА НА ЗАПАДНОЕВРОПЕЙСКИТЕ И СЛАВЯНСКИТЕ НАРОДНИ ПРИКАЗКИ

Тече обратното броене към старта на новото богомилско възшествие на Запад. Предстои историческа среща с Мишел Муние. Нека всеки ден освежаваме паметта с избрани откъси от тази книга и така да не пропуснем нищо съществено по пътя си!

Повече информация за пътуването може да намерите натискайки тук.

 

ИЗВОДИ

(в края на уводната част – бел.ред.)

Виждаме, че институционното свещеническо течение е могло да се реализира само като се е опирало на властта – най-напред местна – и като се е допълвало и преплитало до известна степен с нея, освобождавайки се постепенно от своите пророчески и свързани с откровенията тенденции, за да ги заклеймява впоследствие като еретични.

Обикновено срещу ересите водели борба всички архиепископи... Арий е осъден от един Александрийски събор и заточен в Палестина... Но едва когато представителите на това институционно течение започват да пращат призиви до императорите – чрез Апологиите на самия Арий от ІІ век – и след като то се обединява с Империята;

едва когато се огъва пред натиска на цезаропапизма при Константин Велики на Никейския събор (325), а след това при Констанций ІІ, при Теодосий І, при Стилихон, Хонорий и Валентиниан ІІІ в Западната Римска империя, както и при Аркадий Златоуст в Източната римска империя;

чак тогава това течение постига, чрез единството на империята и единство на църквата (или при раздвояването в империята – и своето раздвоение) обикновено под ръководството на Римокатолическата вяра в духа на Никейския събор.

Константин Велики, владетел на две империи, свиква първия вселенски събор в Никея през 325 г., обединявайки така четирите метрополии в Антиохия, Александрия, Рим и Константинопол (бъдеща). Той налага една-единствена вяра, която е установена в Рим и съвсем не е онази, арианската вяра на пастор Хермиас и на много други... Поддръжниците на арианството ги очаквало изгнание.

Ако впоследствие тези поддръжници са реабилитирани през 328 г. от същия император, който бил станал по-възприемчив за идеите на Изтока под влиянието на сестра си, все пак десетки епископи ще бъдат уволнени „по заповед на Императора”. (Тук трябва да подчертаем, че субординационисткото арианство, което призовава към повишаване ролята на съвестта, често е дело на жени: сестрата на император Константин Велики, Жюстина – съпруга на Валентиниян и майка на Валентиниян ІІ, сестрата на Кловис; а и на женския елемент в крайна сметка: Изтокът общо – като притежаващ повече нежност и женственост в сравнение със Запада, както и реалният живот на народите, протичащ в разрив с органите на управление и с властта.)

Ако Вселенският събор в Константинопол прокламира по-късно „със сила и убеждение” (според „Нова История на Църквата”) вярата в ариански дух...

Ако при Никейския император Теодосий (и Грациан), при Дамасий в Рим и при Амброзий в Милано (379-380) се стига до религиозно единство в полза на вярата, установена в Милано и Рим...

Ако Кловис и Карл Велики (заедно с Беноа д`Аниан) ще продължат изкореняването на арианството особено в южните области на Свещената Римска империя (Нарбон,Лаграс) и в Испания с изключителна жестокост и ако римокатолическата вяра бъде наложена сред всички народи, без никакви отстъпки и изключения...

Това е станало благодарение на резултатите в разпространението на свещеническото течение в цялата Империя..., но разбира се с цената на отричането от онзи жив дух на Любов и свобода, характерен за първоначалното християнство.

Така институционализирането на християнството очевидно е имало цена, която ние трябва да разгледаме и анализираме.

Рисковете или цената на институционализирането на църквата

Постигайки целта си – да стане институция, – свещеническото направление в християнската църква поема двоен риск:

първо, да се подчини на изискванията на света, от една страна, и дори да се превърне самото то в светска сила и светска власт, като затъне в симония (търгашество с църковни длъжности и вещи) и николаизъм (отказ от задължителното безбрачие на свещениците) при Каролингите и германските императори (впрочем и самият Карл Велики е пра-правнук на избран мирянин за епископ – Арнул дьо Метц, и в това няма нищо необикновено);

и второ, да се оформи, успоредно с това светско християнство, поради настъпила вече умора и отегчение от него, едно течение на чисто съзерцание, което обаче не се опира на реални преживявания и жива опитност в самия Дух на Христос...

Оттука се получава и чудовищната реалност:

папите биват излъчвани от властващите обществени сили (например Григорий І Велики), стават истински политици. Папите при династията на Каролингите, основана от Пипин Къси (ок. 750 г.), са князе, притежаващи огромни територии (църковните имоти се простират от Равена, херцогство Ферара, Италианска Пентаполия, Римини, Анкона и т.н. чак до Перуджия и Рим) и военната им мощ била от решаващо значение за държавата, тъй като се е базирала на страшни воини и здрави съюзи – например с южните нормани, които ще бъдат оттогава насетне, до ХVІІІ век, военната сила, създаваща неизменно могъществото и влиянието на папската власт!

Общият извод е, че Църквата през ІХ и Х век е затънала дълбоко в светското общество. И нейната вяра постепенно все повече е отслабвала. В Новата История на Църквата пише, че епископите (както и епископът на Рим, наричан от църквата „папа”) са били барони, издигнати в резултат на политически интриги, например Бенедикт VІІІ, свиреп и безпощаден воин на германския император... Аристокрацията и императорите си били присвоили задълженията на висшия клир, назначавали епископите (произхождащи от най-известните родове в кралството), основавали абатствата...

Висшите църковни длъжности ставали предмет на сделки за наследство, ако не били купувани – затова били чести обвиненията за симония... Епископите и абатите изпълнявали феодални обязаности – „управлявали именията си и служели на своите светски господари”. Такива били и нисшите духовници, най-често неграмотни местни селяни, които, разбира се, също служели на господаря си феодал. След като встъпвали в брак (а и самото бракосъчетание не е било онова тайнство, което щяло да стане много по-късно), свещеническите им постове били заемани съответно от техните деца. (Така самите църкви в крайна сметка били предателски запустели.)

И дори новото монашество в Клюни, както монашеството в Германия и Лотарингия, би бързо потънало в дълбок сън, ако не го била стреснала страшната григорианска мечта за политико-богословско първенство и главенство на Рим сред цялата християнска общност в света. А това също отдалечавало монашеството от първоначалното му чисто призвание.

Църквата затъва изцяло в своите консубстанциалистки възгледи за Светата Троица не толкова по религиозни, колкото по политически причини, защото именно поради тях всички императори до Карл Велики се били заели да преследват субординацианистките идеи на първоначалното християнство (опасявайки се, че благодарение на тях всеки човек може да стане наистина подобие на Бога, равен на тях, монарсите)... И това насилие било прилагано векове наред, включително и в редиците на самата църква. Спомнете си за римския епископ Иполит, осъден на каторжен труд през 230 година, или за Ориген, или пък за жестоките репресии на римския император Теодосий І Велики срещу арианството в източните провинции, в Италия и Испания, или на архиепископ Амброзий в Италия, а по-късно на Каролингите в Испания. А добавянето към консубстанциализма на субординацианистките възгледи, които явно са били необходими, би придало на Светата Троица едно съвсем ново, съществено и живо измерение... (На събора в Константинопол през 870 г. също е отхвърлена ролята на Духа в ръкополагането на свещениците – и това е резултат именно от премахването на всякакви следи от субординацианизма.)

Едва Богомилите от Х и следващите векове ще преоткрият първоначалния синтез на двете направления и ще припомнят, че без чистота и любов, без Духа, който само при тези две условия му въздава духовна власт, никой свещеник не може да извършва истинските религиозни тайнства (тайнството на Духа Утешител). Григорианската реформа всъщност се е вдъхновила от тази идея, ала съвсем несъзнателно и то в полза на папската инвеститура, тоест на строга централизация в Църквата с войнствен и теократичен характер...

В резултат на отказването от всякакъв субординацианизъм се е появил известен съзерцателен монахизъм, в който преобладават тежненията към миналото, към предишната история на религията. Той не е поддържал пряк контакт с живия Дух (от който се е отказал и Константинополският събор) и затова няма повече и преки връзки с реалния живот на хората. Вижте например в какъв разкош и блясък се отслужват литургиите в Клюни от абатите, произлезли от кралски фамилии, докато навсякъде около тях селяните си вършат работата във феодалните владения. И литургията, като проява на съзерцание и посредничество за връзка на вярващите с Бога, се е превърнала в представителен акт, сакрализиращ властта. След унищожаването на ересите религията не съдържа в себе си никакъв духовен импулс, не е способна да предава и новите импулси на Духа, от който окончателно се е отказала след Събора в Константинопол. По този начин тя реже своите корени и се превръща само в традиционни обреди, които се стреми да наложи на религиозния свят, на вярващите.

(Това не пречи винаги да съществува и другата тенденция – и никога да не гасне нейният пламък – например в някой манастир или другаде, включително и в обикновения живот, да има хора истински вярващи, които търсят Бога и Духа на любовта и истината и се стремят да им бъде въздаден небесния дар да станат Негово проявление.)

 

Мишел Муние (1944 г.) е автор със солидна университетска подготовка по богословие и история. Още на младини е бил въодушевен от Българските религиозни легенди, преведени на френски от Лидия Шишманова и отпечатани в Париж през 1896 г. от издателство Ernest Leroux. Те го вдъхновили да опознае по-добре Българската вяра, достигнала във Франция чрез богомилите.

През 2009 г., след като дълги години е преподавал философия, той издал 616-страничния си труд „Катарското богомилско християнство”. Отпечатал го със собствени средства, защото междувременно катарството е станало подтик за мощен туристически интерес към местата, където е било отстоявано, и френските изследователи от последните години все повече се стараят да „забравят” българския произход на учението.

Осъзнавайки вътрешния смисъл на събитията през Средновековието – чрез интуицията и въображението, които подпомагат научното знание с естетично-поетични откровения, – той разкрива красотата и силата на богомилското живо християнско Слово, което е пробудило през Х и ХІ век цяла Европа. Той убедително отстоява тезата, че богомилските идеи реално са причина за появата на средновековните приказки, а същевременно и надеждна градивна основа за пробудатата на народите за съзнателен творчески труд и неудържим стремеж към политическа свобода. Като оборва широко разпространените неверни възгледи за „българската ерес”и наложените изкуствени заблуди от Инквизицията около нея, той заявява открито за Българското учение:

„То е средновековната изява на Христос чрез Апостолите-богомили, която доведе до мощната историческа пробуда на нашите западноевропейски култури”.

Субординационизъм - Еретичен възглед, според който Синът стои по-долу от Отца по божественост, ранг и чест.

Консубстанциализъм

Снимка: rual-travel.com

Картина от Абатството Клюни


Календар на събитията

Март   2020
П В С Ч П С Н
            1
2 3 4 5 6 7 8
9 10 11 12 13 14 15
16 17 18 19 20 21 22
23 24 25 26 27 28 29
30 31          

Най-новото