Торвалд Детлефсен, Д-р Рюдигер Далке
Тази книга е неудобна, защото лишава човека от възможността да използва болестта като алиби за нерешените си проблеми.
Целта ни е да докажем, че болният не е невинна жертва на някакво природно несъвършенство, а по-скоро сам носи вина за състоянието си. При това нямаме предвид замърсяването на околната среда, цивилизацията, нездравословния начин на живот или други подобни „злосторници“, а искаме да изтъкнем метафизичния аспект на заболяването. От тази гледна точка симптомите могат да бъдат разглеждани като физически израз на психически конфликти, които, чрез своята символика, са способни „да демаскират“ съответния проблем на пациента.
Предговор от авторите
… Дадено събитие добива смисъл едва след неговото тълкуване, което ни позволява да узнаем значението му. Например покачването на живачен стълб в стъклена тръбичка, наблюдавано изолирано, е абсолютно безсмислено. Едва когато обясним станалото като промяна на температурата, процесът придобива значение. ..
За да може да се обясни нещо, са нужни координати извън онази плоскост, в чиито рамки се проявява процесът, който искаме да обясним.
Едва когато видимият свят на формите „стане иносказателен“ (Гьоте), той се изпълва със смисъл и значение за хората. Както буквите и цифрите са формални носители на една скрита зад тях идея, така и всичко видимо, всичко конкретно и функционално е само израз на дадена идея и по такъв начин – посредник към невидимото. За по-кратко можем да наречем двете области форма и съдържание. Съдържанието намира израз чрез формата, затова формите също са особено важни. Писмени знаци, които не предават идеи и значение, остават за нас празни и безсмислени. Дори и най-прецизният анализ на такъв знак не би могъл да промени нищо. Тази взаимовръзка също е очевидна и разбираема за всеки и в сферата на изкуството. Стойността на една картина не се измерва според качеството на платното и боите, материалните й елементи са само носители и проводници на една идея, на един образ в съзнанието на твореца. Платното и боите позволяват на иначе невидимото да се превърне във видимо и представляват физически израз на едно метафизично съдържание.
… Болест и здраве са понятия в единствено число, тъй като се отнасят за форма, изразяваща състояние на човека, а не – както е общоприето – за органи или части на тялото. Тялото никога не е болно или здраво, защото то е само проводник на информацията, изпращана от съзнанието. Тялото не върши нищо от само себе си, в това всеки може да се убеди, наблюдавайки един труп. Тялото на живия човек дължи своите функции тъкмо на онези две нематериални „инстанции“, които обикновено наричаме съзнание (душа) и живот (дух). Съзнанието представлява информацията, изразяваща се и придобиваща видим израз чрез тялото. Съзнанието се отнася към тялото така, както една радиопрограма към приемника. Тъй като съзнанието представлява нематериално, самостоятелно качество, естествено, то нито е продукт на тялото, нито зависи от неговото съществуване.
Каквото и да се случва в тялото на едно живо същество, то е израз на съответната информация, респективно кондензация на съответния образ. (На гръцки „образ“ се означава с еidolon, което отговаря също и на понятието за „идея“.) Когато пулсът и сърцето следват определен ритъм, телесната температура остава постоянна, жлезите отделят хормони или се образуват антигени. Обяснението на тези функции не се корени в самата материя -всички те зависят от съответната информация, чийто първоизточник е съзнанието. Когато различните телесни функции се синхронизират по определен начин, получава се модел, който възприемаме като хармоничен и поради това го наричаме здраве. Дерайлира ли дадена функция, тя застрашава малко или много цялата хармония и тогава говорим за болест.
Следователно болест означава нарушаването на една хармония, т. е. поставянето под съмнение на един дотогава балансиран ред (по-нататък ще видим, че разгледана от друг ъгъл, болестта всъщност представлява именно създаване на равновесие). Но нарушаването на хармонията се извършва в съзнанието на равнището на информацията и се проявява изключително само в тялото. Така тялото е плоскост на проявление или осъществяване на съзнанието и с това – на всички процеси и промени, които протичат в него. Както целият материален свят е само сцена, на която играта на първообразите се облича във форма и по този начин става иносказателна, аналогично и материалното тяло е сцената, където образите от съзнанието си пробиват път и се изявяват. Ако в съзнанието на даден човек се възцари неравновесие, то става видимо и осезаемо в тялото му като симптом. Затова е подвеждащо да се твърди, че тялото е болно, болен може да бъде единствено и винаги само човекът, а това болестно състояние се проявява в тялото като симптом. (При представянето на една трагедия не сцената е трагична, а пиесата!)
…Академичната медицина грижливо избягва да тълкува симптома и по този начин омаловажава както самия симптом, така и болестта. Така обаче сигналът губи своята същинска функция и симптомите се превръщат в сигнали без значение.
Нека използваме за пояснение едно сравнение. Един автомобил е снабден с различни контролни лампи на арматурното си табло, които светват само тогава, когато някаква важна функция на колата престава да се изпълнява правилно. Светне ли по време на пътуване една такава лампичка, ние, естествено, не се радваме особено. Чувстваме се принудени от сигнала да преустановим движението. Въпреки разбираемото ни безпокойство, би било глупаво обаче да се сърдим на лампичката, в края на краищата тя ни информира за някакъв процес, който иначе изобщо не бихме осъзнали толкова бързо, тъй като е в „невидима“ за нас област. И ето че светването на лампичката ни служи като подтик да потърсим автомеханик, с цел, след неговата намеса, лампичката да изгасне и да можем спокойно да продължим пътуването си. Но бихме се разсърдили ужасно, ако механикът осъществи тази цел, като само отвие Крушката на лампичката. Наистина, тогава тя ще престане да свети – това, което всъщност сме искали – но пътят, довел до този резултат, е прекалено формален и повърхностен. Ние смятаме, че би било по-разумно да направим светенето на лампичката излишно, отколкото да й попречим да свети. Затова обаче е нужно вниманието ни да се отклони от самата лампичка и да се насочи към скритите зад нея проблеми и области, за да се изясни какво в действителност не е наред. Та нали като светва, лампичката само иска да ни упъти и да ни накара да се усъмним.
Това, което в горния пример бе контролната лампичка, в нашия случай е симптомът. Това, което се проявява в тялото ни като симптом, е видимият израз на един невидим процес и чрез сигналната си функция той цели да прекъсне досегашния ни път, да ни обърне внимание, че нещо не е в ред, да ни накара да се замислим. И в този случай би било глупаво да се сърдим на симптома, абсурдно е да искаме „да го изключим“, като направим проявяването му невъзможно. Симптомът не бива да се възпрепятства, а трябва да се направи излишен. Но за тази цел и тук е необходимо да отклоним погледа си от симптома и да вникнем по-дълбоко, ако искаме да се научим да разбираме какво сигнализира той.
Проблемът на академичната медицина се състои именно в неспособността й да предприеме тази стъпка – тя е прекалено заслепена от симптомите. Затова и поставя знак на равенство между симптома и болестта, т. е. не може да раздели формата от съдържанието. Така например, с много средства и технически умения се лекуват органите, но никога човекът, който е болен. Преследва се целта някой ден да бъде предотвратено проявяването на всички симптоми, без да се анализират възможностите и смисълът на тази концепция. Учудващо е колко малко е в състояние действителността да отрезви това еуфорично гонене на целта. В края на краищата, след възникването на т. нар. модерна, научна медицина, броят на болните не е намалял и с една частица от процента. От край време е имало приблизително еднакъв брой болни – само симптомите са се променили. Статистиките се опитват „да замажат“ този отрезвяващ факт, като обхващат само определени групи симптоми. Обявява се гордо победата над инфекциозните заболявания, например, без същевременно да се спомене кои симптоми са се увеличили в този период по значение и честота.
… Нека обобщим още веднъж: болестта е състояние на човека, което сочи, че неговото съзнание вече не е в ред или в хармония. Тази загуба на вътрешно равновесие се проявява в тялото като симптом…
…
Защитна (имунна) система
ЗАЩИТАВАМ СЕ, ОТБРАНЯВАМ СЕ означава не допускам до себе си. Противоположният полюс на отбраната е любовта. Любовта може да се дефинира от най-различни гледни точки и в най-различни сфери, но всяка форма на любов винаги се свежда до акта на допускането. В любовта човек отваря своите граници и допуска да влезе нещо, което дотогава е оставало извън тях. Собствената си граница обикновено наричаме аз (его) и изживяваме всичко, което е извън нашата идентификация, като ти (не-аз). В любовта тази граница се отваря, за да допуснем едно ти, което при съединяването да стане също аз. Навсякъде, където поставяме граници, ние не изпитваме обич; навсякъде, където допускаме до себе си, ние обичаме. Следвайки Фройд, използваме думата „защитни механизми“ за онези игри на съзнанието, които трябва да възпрепятстват проникването на съдържания със застрашаващо въздействие от нашето подсъзнание.
Тук пак е важно да не изпускаме от поглед уравнението микрокосмос = макрокосмос, понеже всяко отхвърляне и всеки отказ от какъвто и да е външен израз винаги е проява на вътрешнопсихическата защита. Всяка отбрана утвърждава нашето его, защото подчертава границите. Затова на човек винаги му е значително по-приятно да каже не, отколкото да. Всяко не, всяка съпротива ни дава възможност да почувстваме своята граница, своя аз, докато всяко „съгласен съм“ размива тази граница, т. е. ние не чувстваме себе си. Трудно е да се покаже с думи какво са защитните механизми, защото колкото и да се старае човек да ги опише, в най-добрия случай той ги разпознава у другите хора. Защитните механизми са сбор от това, което ни пречи да бъдем съвършени! Теоретично не е трудно да се формулира пътят към просветлението: всичко, което съществува, е добро. Бъди съгласен с всичко, което съществува, и ще бъдеш едно с всичко, което съществува. Това е пътят на любовта.
Всяко „да, но…“, което възниква, е отбрана и пречи на единението. Тук започват най-различните и най-своеобразните игри на егото, което не се свени да поставя в услуга на своето собствено ограничаване най-благочестивите, най-мъдрите и най-благородните теории. Така ние продължаваме да играем играта на света.
Най-остроумните може да възразят, че щом всичко, което съществува, е добро, би трябвало отбраната също да бъде добра! Правилно, тя е добра, защото ни помага в един полярен свят да усещаме толкова разногласия, че да можем чрез познание да просъществуваме, но в края на краищата тя е само едно помощно средство, което със своята употреба трябва да направи излишно само себе си. В същия мисъл и болестта има своето право на съществуване, но въпреки това искаме да я превърнем в оздравяване.
Както психическата защита се насочва против вътрешни съдържания на съзнанието, които се категоризират като вредни и затова се възпрепятства издигането им в свръхсъзнателното, така и телената защита се насочва срещу „външни“ врагове, наречени причинители или отрови. С измайсторените от самите нас ценностни системи сме свикнали да манипулираме толкова нагло, та най-често сами си вярваме, че тези критерии са абсолютни. Все пак няма друг враг, освен онзи, когото ние сме обявили за такъв. (Впечатляващо е да се проучи забавната игра с различни идентификации за врага, разигравана от корифеите на храненето. Най-често онова, което една система обявява за невероятно вредно, друга, обратно, възхвалява като много здравословно. Ние препоръчваме особено горещо следната диета: основно да се изчетат всички книги за храненето и след това човек да яде, каквото му доставя удоволствие. У някои хора оригиналността на субективния образ на врага е толкова очебийна, че сме готови да ги обявим за болни. Имам предвид склонните към алергия.
Алергия. Алергията е свръхреакция към някое вещество, разпознато като враждебно. Що се отнася до способността на тялото да оцелява, собствената му защитна система има своите основания. Имунната система образува антигени срещу алергените и по този начин – от гледна точка на тялото – отговаря с целесъобразна защита срещу вражите нашественици. Тази сама по себе си целесъобразна защита у алергичния човек е безмерно засилена. Той трупа свръхвъоръжение и разпростира своя субективен образ на врага върху все повече области. Обявява все повече вещества за свои врагове и затова се въоръжава все повече, за да може ефективно да отблъсква множеството противници. Както в областта на военното дело свръхвъоръжаването е признак на силна агресивност, така и алергията е израз на силна защита и агресивност, която е изтласкана в тялото. Алергичният човек има проблеми със своята агресивност, които обаче не признава пред себе си и поради това обикновено не изживява.
(Нека – за да избегнем недоразумения – още веднъж да припомним следното: за потиснат психически аспект говорим тогава, когато съответният човек не го възприема съзнателно като такъв. Възможно е той много добре да изразява този аспект и пак да не го осъзнава. Може обаче той да е дотолкова потиснат, че човек изобщо вече да не го изживява. Следователно както агресивният, така и съвсем кроткият човек може да е потиснал своята агресивност!)
При алергията агресията от съзнанието е слязла тялото и вилнее там; на воля защитава и напада, бори се и побеждава. За да не би случайно това забавно занимание набързо да се прекрати по липса на врагове, за врагове се обявяват най-безобидни обекти: цветен прашец, косми от котки или коне, перилни препарати, пушек, ягоди, кучета или домати. Изборът е неограничен. Склонният към алергии не се спира пред нищо, той има нужда да се бори с всичко и с всеки, но обикновено предпочита няколко символично обременени представители на вражеските армии.
Известно е колко тясно агресията е свързана със страха. Човек се бори винаги само с това, от което се страхува. При по-внимателно вглеждане в предпочитаните алергени обикновено бързо откриваме кои сфери от живота всяват толкова много прах у алергичния човек, че той с такава стръв се бори против някой символичен представител. Тук на първо място се класират космите от домашни животни, преди всичко космите от котки. Хората свързват котешката козина (както изобщо козината) с милване и галене – тя е толкова мека и приласкаваща и все пак „животинска“. Тя е символ на любов и има сексуален оттенък (да си спомним за плюшените животни, които децата гушкат, когато си лягат в леглото). Това важи и за козината на питомните зайчета. При коня е по-силно подчертана стихийната компонента, при кучето – агресивната, но тези разлики са тънки, незначителни, тъй като един символ никога няма точни граници.
Представител на същата сфера е цветният прашец, предпочитан алерген на всички страдащи от сенна хрема. Цветният прашец е символ на оплождането и размножаването, както и „зрялата“ пролет е годишният сезон, през който болните от сенна хрема най-много „страдат“. Като алергени животинските косми и прашецът ни показват, че темите „любов“, „сексуалност“, „нагон“ и „плодовитост“ плътно са свързани със страх и затова агресивно се отблъскват, т. е. алергичните хора не ги допускат.
Друг подобен е въпросът със страха от мръсното, нечистото, непочистеното, който се проявява при алергията към домашния прах (сравни изрази като мръсни вицове, пера кирливи ризи, неопетнен живот и т. н.). Както избягва алергените, така алергичният човек се опитва да избягва и съответните сфери на живота, при което услужливата медицина и околните охотно му помагат. Тук също не се поставят никакви граници пред игрите за власт на болния. Отстраняват се домашните животни, никой от близките повече не може да пуши и т. н. В тази тирания над роднини и познати страдащият от алергия намира добре замаскирано поле за действие, за да осъществява своите потиснати агресии.
Методът на „десенсибилизацията“ като идея е добър, само че би трябвало да се прилага не на телесно, а на психично равнище, ако човек иска да постигне истински успех. Алергичният човек може да оздравее само когато се научи съзнателно да си обяснява избягваните и отблъскваните от него проблеми, докато успее напълно да ги допусне до себе си и да ги асимилира. Никой не прави добра услуга на страдащия от алергия, като го подпомага в неговите отбранителни стратегии, защото той трябва да се спогоди със своите врагове, трябва да се научи да ги обича. Тъй като алергените имат изключително символично и никога веществено химическо въздействие върху алергетика, би трябвало и на закоравелия материалист да стане ясно, когато разбере, че за да може една алергия да се прояви, винаги се нуждае от участието на съзнанието. Под наркоза няма алергия, всяка алергия изчезва по време на психоза. Обратно, изображения като например изображения на котка или пушещ локомотив във филм вече предизвикват пристъпи у астматика. Алергичната реакция е абсолютно независима от веществото на алергена.
Повечето алергени са израз на жизненост: сексуалност, любов, плодовитост, агресия, мръсотия – във всички тези сфери животът се проявява в най-виталната си форма. Тъкмо тази бликаща жизненост внушава страх у алергичния човек – той, в края на краищата, е с враждебна нагласа към живота. Неговият идеал е стерилният, асептичният, безплодният живот, освободен от нагони и агресии – състояние, което едва ли вече заслужава определението „живот“. Също така едва ли е учудващо, че в някои случаи алергията може да прерасне в животозастрашаващи автоагресивни заболявания, при които тялото – ах!, на тъй нежни хора – води толкова дълги люти битки, че самото то загива. Тогава отбраната, самоизолацията, себекапсулирането достигат крайна форма, която се осъществява в ковчега – истинска камера без алергени…
Алергия -овеществена агресивност
Алергичният трябва да си постави следните въпроси:
- Защо не търпя своята агресивност в съзнанието, а я карам да действа в тялото?
- От кои сфери на живота толкова много се страхувам, че ги избягвам?
- Към кои теми насочват (навеждат) моите алергени?
Сексуалност, нагон, агресия, размножаване, мръсотия в смисъл на тъмните сфери на живота. - Как използвам своята алергия, за да манипулирам с нея заобикалящата ме среда?
- Как стои въпросът с моята любов: със способността ми да допускам до себе си?…