Събития архив

Босна – екзотика от изтока, балкански дух, бедност и красота

sn 2

Юлияна Янкова – Люлия

Краят на август е. Животът се върти в обичаен ритъм и също толкова обичайно вихрен. Пътуването до Босна и Херцеговина, озаглавено „По следите на богомилите“, което беше толкова важно за мен и на косъм от това да не се случи, най-после е факт.

За вълнението, очакването, надеждата, че все пак ще тръгна, ако е писано да се случи, няма да разказвам в подробности. Но, ако някой ми беше казал, че ще бъде едно от най-вълнуващите в живота ми, сигурно… щях да му повярвам. Не за друго, а защото се чувствам дълбоко свързана с корените си и тази земя – земята на България, земята на Балканите и изпитвам необясним копнеж не по Запада, Юга или Севера, а именно по Изтока – европейски, близък и далечен.

Като евроскептик и човек, на когото Виена и Брюксел му изглеждат еднакви – студено красиви, изпипани до съвършенство, но бездушни като Ледената Кралица от приказката на Андерсен, това не е неочаквано. Удоволствието обаче е истинско, неподправено и изненадващо увличащо, наситено с вътрешни преживявания, много топлота и радост.
Благодарна съм, че то успя да се случи, благодарение на фондация „Виделей“ и проявеното разбиране от страна на Асен Асенов-Хермес за това, че въпреки пропуснатите от мене всички възможни срокове за записване в пътуващия семинар, той все пак ме включва. В последната минута, както се казва.
Тръгването в 4.00 сутринта и подремващото пътуване до граничния пункт на Калотина минават под зоркото бдение на огромната луна, която не изпуска от поглед автобуса. Граничарите и от двете страни на пункта ни пропускат сравнитело бързо и без излишни перипетии. Тесният път, по който едвам се разминават две насрещни превозни средства, криволичи през чукари и баири, а скалите надвисват над пътя и заплашват да се срутят, примавани от реката долу вляво.
Слава Богу, нищо такова не се случва. С настъпването на деня започва и навлизането все повече и повече в сърцето на Сърбия. И първото, което ме оставя без дъх, са живите села на западната ни съседка. Изумление, възторг, любов и още нещо без думи. В тази държава – разделена, угнетена, преживяла братоубийствена и безсмислена война, тези живи села са като вечен огън, като затрупана жарава, като един изблик на живота, който е по-силен от всичко, но и като незабрава на случилото се и преживяното. Защото чувството е, че дори и никъде да не се споменава войната, дори и привидно да изглежда, че животът върви и продължава, то нищо не е забравено и огънят тлее, макар и да изглежда угасен. Извън политическите коментари, очаквания за членство в Евросъюза и какво ли още не, което изобщо не е важно в този случай, Сърбия ме изненадва със своите пулсиращи от живот, истински живот, а не изкуствен и нагласен, на своите села. И, ако някой има някакво съмнение за това, то достатъчно е да погледне само тези купи със сено, хранилката вдясно от тях, подредените дворове и спретнатите къщи, за да остане извън всякакво съмнение за това.
За можещия да чете знаците, а те винаги са видими и пръснати навсякъде, животът на хората е пълен със смисъл и съдържание. Другото, което допълва това усещане е обработените ниви вътре и край селата, избуялата царевица, грозде, отрупаните с плодове овощни градини, домати, чушки, зеле. Все неща, които у нас бяха грозно, безразсъдно, грубо и глупаво съсипани без война в „зората на демокрацията“ /тя пък една зора, бетер руската Аврора от 1917 г., ама нейсе/.

sn 2

Земята се обработва
Правят впечатление и сградите на училищата и детските градини. Сякаш и там почеркът на човещинката не е изгубен – малки, едно- или двуетажни сгради, приветливи и много човешки сгради, като в началото на училищната зона и края на улицата са поставени знаци – училище и край на училищната зона. С миниатюрно футболно игрище, люлки, ограда.

Училищата са ниски, уютни сгради
Впечатлена съм също и от малките пекарни, малките месарници, малките кафененца – прилича на кукленско село от тези за игра на децата с всички прилежащи жилищни, селсктостопански сгради и магазини, плюс необходимите за обработката на земята и за живота в къща уреди на труда. Което пък води и до местата, където се изработват – тухларна, ковачница, автомивка, пране на килими и други сгради – за изработка или поправка на инструментите и предметите за бита. Напомня на България от миналото, от преди 1989 г., когато по селата имаше живот, училищата не бяха закривани и детски глъч огласяше както големия град, така и малките села и градчета. Българското село от времето, когато там все пак се отглеждаше храната на България и преди ерата на хранителните вериги и зависимостта от внос.
Ако има късмет Сърбия да не влезе в Европейския съюз, животът ще се запази, ако въпреки всичко влезе – дано да се запази. Защото ЕС не си поплюва и техните земеделски политики не са за новите, а за най-старите и първи присъединили се страни-основателки и членки на на съюза. Но за това не се говори. Няма да говоря повече и аз. За Сърбия толкова, защото предстои моята изключително вълнуваща среща със Сараево и Мостар. Толкова по-вълнуваща е тя, тъй като не очаквам нищо, нямам предварителна нагласа. Всичко предстои, всичко е отворено.
(Следва)

close

Абонамент

за новини и събития

Ние не изпращаме спам.

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *