Всички обреди в живота на дедите ни през ноември са имали задача да предпазяат събраната зимнина от лоши духове, зли очи, завистливи хора и гладни диви зверове. За да успее човек да дочака пролетта и събуждащата се за нов живот природа. Голяма част от тези практики днес са със „затихнали“ функции, но пък са интересни, именно защото са отражение на бита и душевността на българина.
Вълчите празници започвали веднага след Арахангеловден, в някои краища на България от 9 ноември, в други – от 11 ноември. Въпреки че продължавали по три, пет, седем или девет дни, традиционната им практика не се различавала.
Това е времето на късната есен и наближаващата зима, когато вълците бесуват, разгонват се, както вярвали дедите ни и ги почитали от стари времена, защото зимата за тях била „вълчо време“.
Вълкът бил символ не само на зимата, но и на смъртта, на мрака и дивата, неусвоена природа. Предците ни вярвали, че Господ е създал кучето, а Дяволът – вълка. Поверията свързвали последния с дивото в гората и с отвъдния свят, поради което и представлявал реална опасност за хора и добитък.
През така наречените Вълчи празници, жените не работели почти нищо: не предели, не тачели, не плетели, за да не пипат вълна… Надявали се така да опазят овцете от челюстите на вълка.
Не кроели и не шиели мъжки дрехи, защото мъжът ходел в гората и можело да го срещне вълк.
Според легендите една жена не спазила забраната: на Вълчия празник скроила и ушила дреха на мъжа си. Самият той също се имал за много „безстрашен“ и на третия ден от Вълчите празници отишъл в гората за дърва.
Точно заудрял с брадвата, появила се цяла глутница вълци – все гладни. Не усетил „безстрашният“ мъж как се намерил сред клоните на близкия дъб. Но вълците не си отивали. Изяли магарето му и започнали да гризат кората на дървото. Сам Господ, като че ли му пошепнал, какво да направи, та да се спаси. Съблякъл дрехата си и я хвърлил сред вълците, а те я разкъсали и всеки, с парче в уста, побегнал в гората. На „безстрашния“ не му оставало нищо друго, освен да се прибере гол и посрамен…“
Поверието допълва още, че ако се погребе мъж с дреха, изработена през Вълчите празници, мъртвецът ще „вампиряса“, ще се превъплати във върколак или вампир.
Още в навечерието на Вълчите празници жените увивали ножиците с червен конец, за да бъдат вързани челюстите на вълка; замазвали пода и стените на къщата, за да замажат очите и устата му; слагали пирон в огъня, та да изгори езикът му; и най-важното – през тези дни не произнасяли името на вълка.
Третият ден от Вълчите празници се смятал за най-опасен, защото от него започвали така наречените Мратински нощи (познати още и като Мратинци), когато човек можел да налети на страшни болести.
Мратинските нощи се смятали за по-лоши дори от Мръсните, погани дни, които са от Коледа до Йордановден, и продължавали до 20 ноември.
Старите българи обикновено празнували Мратинците по три дни. Първият бил посветен на лошия дух, който морил кокошките. В народните представи това била една голяма черна кокошка с искрящи очи: Мрата, Мратиняк я наричали и в нейна чест било заколвано черно пиле.
В българската народна култура жената е символ на създаващото начало, а не на погубващото. Затова и касапската работа била поверявана на мъжа. Но в деня на първия Мратинец – жертвеното пиле трябвало да бъде заклано от жена и то най-възрастната в дома. Това се правело на прага и докато държала главата на пилето, жената благославяла: „Що похвана, да е лековито.“ Главата на закланото пиле трябвало да остане в къщата. Това мратиначе се сготвяло курбан за здравето на кокошките. Главата, краката, воденичката и перушината му се прибирали за цяр. С перушината бабите ни кадели родилки и болни от треска деца, лекували и главоболие. Краката и главата на мратиначето връзвали с червен конец и закачали над вратата или при огнището с вярата, че те ще пазят къщата от магии и всякакво зло.
Последният ден от Вълчите празници (20 ноември) дедите ни посвещавали на най-лошия, най-опасния, най-кръвожадния, най-стария и куц вълк. Той винаги вървял последен в глутницата и на всичко отгоре, само той „има привилегията“ да яде и хора. Празникът е известен като Куцулан или Вълча Богородица. Според стародавното народно вярване Богородиците са три сестри – Голяма, Малка и Вълча. Вълчата е средната и тя заповяда на вълците. В народния календар 20 ноември, освен Вълча Богородица, е и един от най-опасните дни в годината – на този ден има пълна възбрана за работа.
Всеобща практика било, ако по това време ловци убият вълк, да одерат кожата му и да я напълнят със слама. С така приготвеното чучело, те ритуално обикаляли всички къщи в селото, а стопаните ги дарявали.
От една страна това било предпазна магия, която защитавала къщата и стопаните ѝ от среща със стария и зъл вълк, а от друга – доказателство за „усвояването“, за подчиняването на дивото в полза на човека.
Чрез Вълчите празници още веднаж се уверяваме в народната мъдрост, проявила се дори и в опазването на „всичката жива дивина“ в природата. Защото в празниците, посветени на дивите зверове, срещаме и забрани, с които се цели опазването на дивеча.
Едно поверие гласи, че ловец, който не спазва законите на лова „да не се убиват сърни и елени, дошли да търсят храна в землището“, загубва гласа си или оплешивява. А една митична народна песен разказва за болен Дойчин, наказан за най-тежкия грях:
Три дни ходи Дойчин добър юнак,
три дни ходи вода не намира,
па попита зелена горица
къде има вода за пиене.
Отговаря зелена горица:
Иди доле, доле у долини,
доле има студена водица,
ама пие диваче еленче.
Кой утрепе диваче еленче,
ще да лежи до девет години!
Отишъл е Дойчин добър юнак,
отишъл е доле у долини
и утрепал диваче еленче.
Поболи се Дойчин добър юнак,
та е лежал до девет години –
из кости му трева поникнала,
из очи му червеи прокапали,
из уши му врабци пролетели
и на сърце змии промътили,
и при него нигде – никой нема…
Стародавният закон, наследен от традиционните вярвания на предците ни, действал със „сила силовита“.
В друга песен пък се разказва за орли, които отмъстили на Стоян:
Тъмен се облак зададе,
до два го орли водеха,
два орли, черни гарвана,
и за Стояна питаха:
Де стои Стоян чорбаджи.
Стадото да му изплашим,
млякото да му напрашим!
Да знае Стоян да помни,
кога се й качил на круша
черни орлета да снема,
ноктите да им изрязва,
на гайда той да ги туря,
на гайда на гайдуница,
хубаво гайда да свири…
Макар обредите и обичаите по време на Вълчите празници отдавна са само спомен, за нас остават ценни както с отгласа си в народното словесно и песенно творчество, така и като доказателство за добродетелите на вековната традиция на българите.
Вълчи празници (Вълчляци, Вучляци, Дзверини дни, Вълча Богородица и др.) в българската народна митология се нарича период от 3, 5, 7, 9 или 10 дни (в зависимост от региона), който се почита в чест на вълците. Календарно този период най-често е съотнесен към есенно-зимните празници около Архангеловден, но в Южна България се празнува през Мръсните дни, другаде (Медвен, Грудово, Вресово и др.) през Трифунците (1 – 3 февруари). В Западна България като Вълчи празници са известни Мратинците (11 – 16 или 21 ноември). В Средните Родопи до 1920 – 1930-те г. всеки първи ден от месеца се празнува „зава̀лька“ (за вълка)[1].
На някои места в България за покровител на вълците се смята свети Мина, защото Вълчите празници започват от 11 ноември – денят на светеца. Някъде (където са празнувани 10 дни) завършват на 21 ноември (Въведение Богородично) и затова са известни като Вълча Богородица (Богородица вълчата) В Сливенско, Котленско и др., се вярва, че има три Богородици – Голямата, Малката и Вълчата. Тези три Богородици са сестри.
Широко разпространено е схващането, че най-опасният ден от тези празници е последният. Той е наричан Куцулан, Натлапан, Клекуцан и др., по името на най-опасния вълк, единака, приеман като митичния водач на глутницата, който обаче не върви с нея.
Схващането за вълка като опасен за човека и живата стока предопределя обредността през периода когато траят Вълчите празници – извършват се редица обредни практики и се спазват редица забрани с цел да се предпазят хората и добитък от вълците. По време на тези празници името на вълка е табуирано – то не се произнася. По-често използваните названия са двоица, троица, девет души, братя, душмани и други подобни. Забраните, които се спазват са свързани най-вече с домакинската работа на жените – те не бива да работят с вълна, с остри предмети (нож, ножици, дарак, гребен, игла), тъй като са оприличавани на вълчи зъби. Ножиците не се отварят, за да бъдат затворени челюстите на вълка. В навечерието на празника те се връзват здраво и се скриват, за да не бъдат открити случайно от някое дете, което да ги отвори. Това се отнася и до сгъваемите ножове и всички подобни предмети.
Вярва се, че през този период не трябва да се изработват никакви дрехи (особено мъжки), защото този, който носи такава дреха, ще бъде изяден от вълци. Разпространен е мотивът за това, как една жена закърпила връхната дреха на мъжа си по време на Вълчите празници. Когато след време отишъл за дърва в гората, той бил нападнат от вълк, който само откъснал кръпката от рамото му и си отишъл.
На някои места в България жените мажат с кал около огнището и при вратата, както и вратите на кошарите и оборите, като това действие е съпроводено с диалог от заклинателен характер (както при Мишите празници) – да замажат (залепят) очите и устата на вълка, – а някъде е съпроводено и с наричане: „Да му залепя устата, да му залепя очите, да му залепя краката“[2]. В Пловдивско жените отиват зад кошарата и там със затворени очи зашиват предната и задната пола на ризите си. Подобна практика съществува и в Габровско, където се изпълнява от две жени – едната пита какво шие другата, а тя отговаря, че зашива устата на вълка. В Западна България (Чупрене, Стакевци, Доктор Йосифово и др.) по време на Трифунците (на първия Трифунец – 1 февруари) месят обредна пита, чиято пластична украса изобразява кошара с овце и говеда, на вратника стои „буден“ стопанин, а около кошарата са вълците. Тази пита се прекадява и и се слага в храната на добитъка, за да бъде предпазен от вълци.
През този период също така заключват веригата на огнището; не изхвърлят пепелта от огнището (вярва се, че вълците ядат или облизват въглените и така се плодят); избягват да излизат навън след залез слънце.
Подобен род празници са известни и сред сърбите.
Информация от уикепедия и клуб50+