Публикации

Четирите споразумения или Практическо ръководство за лична свобода

или Толтекска книга на мъдростта от Дон Мигел Руис

Толтеките

Преди хиляди години толтеките били известни из цяло Южно Мексико като “жени и мъже на познанието”. Ан­трополозите говорят за тях като за нация или раса, но всъщност това било общност от учени и творци, изучаващи и съхраняващи познанието и духовните практики на древните. Събирали се като учители (нагуали) и ученици в Теотихуакан, древния град на пирамидите край Мексико Сити, известен като мястото, където „Човекьт става Бог”.

В течение на векове нагуалите били принудени да крият древната мъдрост и да поддържат съществуването й в тайна. Европейското нашествие и честите злоупотреби с личната сила от страна на някои учени­ци довели до необходимостта знанието да се крие от неподготвените да го използват мъдро или от онези, които биха могли преднамерено да злоупотребят с него за лична изгода.

За щастие, езотеричното толтекско познание се запазило и се предавало от поколение на поколение от различни родове нагуали. Макар и да останали в тайна в продължение на стотици години, древните пророчес­тва предсказали настъпването на ера, когато древната мъдрост трябва да бъде върната на хората. Сега дон Мигел Руис, нагуал от рода на Рицаря на Орела, е насочен да сподели с нас могъщите учения на толтеките.

Толтекското познание произлиза от универсалния източник на истината, като всички останали свещени езотерични традиции по целия свят. Въпреки че не е религия, то почита всички духовни учители, проповядвали на Земята. Макар и духовно по същността си, по-­точното му описание е начин на живот, който се отличава с бързо постигане на щастие и любов.

ВЪВЕДЕНИЕ

Замъгленото огледало

ПРЕДИ ТРИ ХИЛЯДИ ГОДИНИ близо до скътан сред пла­нини град живеел един човек, досущ като вас и мен. Той учел за лечител, искал да усвои познанията на своите предци, но не бил съвсем съгласен с всичко, което научавал. В сърцето си усещал, че трябва да има нещо повече.

Един ден, докато спял в една пещера, сънувал, че вижда собственото си спящо тяло. Излязъл от пещерата в нощ на новолуние. Небето било ясно, обсипано с милио­ни звезди. Тогава вътре в него се случило нещо, което променило живота му завинаги. Погледнал ръцете си, опипал тялото си и чул собствения си глас да казва: „Аз съм направен от светлина; аз съм направен от звезди”.

Погледнал отново звездите и осъзнал, че не звездите създават светлината, а по-скоро светлината създава звездите. „Всичко е направено от светлина – рекъл той – и междинното пространство не е празно”. И раз­брал, че всичко съществуващо всъщност е едно живо същество, а светлината е вестоносецът на живота, за­щото е жива и съдържа цялата информация.

После осъзнал, че макар да е направен от звезди, той не е тези звезди. „Аз съм междузвездието”, помислил си той. Така че нарекъл звездите тонал, а светлината по-между им – нагуал, и си дал сметка, че онова, което създа­ва хармонията и пространството между двете, е Живо­тът или Намерението. Без живота тоналът и нагуалът не могат да съществуват. Животът е силата на абсолютното, върховното, Творецът, който създава всичко. Ето какво открил: всичко съществуващо е проява на единното живо същество, което наричаме Бог. Всичко е Бог. И стигнал до извода, че човешкото възприятие е само светлина, възприемаща светлина. Освен това осъзнал, че материята е огледало – всичко е огледало, отразяващо светлината и създаващо от нея образи – и светът на илюзията, Сънят, е досущ като мъгла, която не ни позволява да видим истинската си същност. „Истинската ни същност е чиста любов, чиста светлина”, —казал той.

Това прозрение променило живота му. След като проумял истинската си същност, той насочил поглед към останалите хора и към природата и останал изумен от видяното. Видял себе си във всичко – във всеки човек, във всяко животно, във всяко дърво, във водата, в дъжда, в облаците и в почвата. И разбрал, че животът смесва тонала и нагуала по различни начини, за да създаде милиарди проявления на живота.

През тези няколко мига той разбрал всичко. Бил мно­го развълнуван и сърцето му се изпълнило с покой. Ня­мал търпение да разкаже на близките си какво е открил. Но не разполагал с думи да го обясни. Опитал се да разкаже на другите, но те не го разбирали. Виждали, че се е променил, че очите му и гласът му излъчват някаква красота. Забелязали, че вече не осъжда нищо и никого. Различавал се от всички останали.

Разбирал всекиго много добре, но никой не можел да разбере него. Вярвали, че е въплъщение на Бога, а той се усмихвал, когато го чуел, и отвръщал: „Вярно е. Аз съм Бог. Но ти също си Бог. Ние сме едно и също, ти и аз. Ние сме образи от светлина. Ние сме Бог”. Но хората пак не разбирали.

Той открил, че е огледало за останалите хора, огле­дало, в което виждал себе си. „Всеки е огледало”, казвал той. Виждал себе си във всекиго, но никой не виждал в него себе си. И той разбрал, че всички сънуват, но без да го съзнават, без да знаят какво представляват всъщ­ност. Не можели да видят себе си в него, защото между огледалата съществувала стена от мъгла или дим, съставена от тълкуванията на образи от светлина – Съ­нят на хората.

Тогава разбрал, че скоро ще забрави всичко научено. Искал да запомни всичките си видения, така че започнал да нарича себе си Замъгленото огледало, за да не забравя никога, че материята е огледало, а междинният дим ни пречи да разберем какво представляваме. Той казал: „Аз съм замъгленото огледало, защото виждам себе си във всеки от вас, но не се познаваме заради дима помежду ни. Този дим е Сънят, а огледалото си ти, сънуващият”.

Лесно е да живееш със затворени очи, изопачавайки всичко видяно…

Джон Ленън

Опитомяване и сънят на планетата

ОНОВА, КОЕТО ВИЖДАТЕ и чувате в този миг, е само сън. Сега, в настоящия момент, вие сънувате. Сънувате с буден мозък.

Сънуването е основната функция на ума и умът сънува двадесет и четири часа в денонощие. Той сънува, когато мозъкът е буден и когато мозъкът спи. Разликата е, че когато мозъкът е буден, съществува материал­на рамка, която ни кара да възприемаме предметите линейно. Когато заспим, не разполагаме с рамката и съ­нят има склонността постоянно да се променя.

Използвайки вниманието си, ние сме изучили цяла ре­алност, цял сън. Научили сме се как да се държим в обществото: на какво да вярваме и на какво – не; кое е приемливо и кое – неприемливо; кое е добро и кое -лошо; кое е красиво и кое е грозно; кое е правилно и кое – неправилно. Всичко вече е там – цялото това знание, всичките правила и представи за това как да се държим в света.

В училище сте седели на малко столче и сте слушали внимателно на какво ви учи учителят. В църквата сте внимавали какво ви казва свещеникът или проповедникът. Същото важи и по отношение на мама и татко, братята и сестрите: всички те са се опитвали да привлекат вниманието ви. Ние също се научаваме да привли­чаме вниманието на другите хора и развиваме почти непреодолима потребност за внимание. Децата се съ­ревновават за вниманието на родителите си, на учи­телите си и на своите приятели. „Виж ме! Виж какво правя! Ей, аз съм тук!” Нуждата от внимание става мно­го силна и продължава в зрелостта. Външният сън приковава вниманието ни и ни учи на какво да вярваме, започвайки с езика, на който говорим. Езикът е кодът за разбиране и общуване между хората. Всяка буква, всяка дума в езика е споразумение. Наричаме това страница в книга; думата страница е споразумение, което разбира­ме. След като сме разбрали кода, вниманието ни е прив­лечено и енергията е преминала от един човек в друг.

Не вие сте избрали да говорите английски. Не сте избрали религията си и моралните си ценности – те вече са били тук, преди да се родите. Никога не сме има­ли възможността да избираме в какво да вярваме или на какво да не вярваме. Никога не сме избирали дори и най-маловажните от тези споразумения. Не сме избрали дори собственото си име.

Като деца не сме имали възможността да избираме убежденията си, но сме се съгласили с информацията, предадена ни от съня на планетата чрез другите хора. Единственият начин за съхраняване на информация е чрез споразумение, чрез съгласие. Външният сън може да привлече вниманието ни, но ако не се съгласим, ние не запазваме информацията. Съгласим ли се обаче, за­почваме да вярваме и това се нарича вяра. Да имаш вяра означава да вярваш безусловно.

Ето така се учим като деца. Децата вярват на всичко,  казано от възрастните. Ние се съгласяваме с тях и вярата ни е толкова силна, че системата от вярвания контролира целия ни сън за живота. Не ние сме избрали тези вярвания, може дори да сме се бунтували срещу тях, но не сме били достатъчно силни, за да извоюваме победа. Резултатът е отстъпване пред вярванията с наше съгласие.

Аз наричам този процес опитомяване на хората. Посредством него ние се научаваме как да живеем и как да сънуваме. При човешкото опитомяване информацията от външния сън се предава на вътрешния, форми­райки целия ни мироглед. Първо учат детето да назовава предметите: мама, татко, мляко, бутилка. Ден след ден, вкъщи, в училище, в църквата и от телевизията ни казват как да живеем, кой тип поведение е приемливо. Външният сън ни учи как да бъдем хора. Имаме цялост­на престава какво е „жена” и какво е „мъж”. Научаваме се също така да съдим: да съдим себе си, да съдим другите, да съдим ближните си.

Децата се дресират по същия начин, по който дресираме куче, котка или друго животно. За да научим кучето на нещо, ние го наказваме и го награждаваме. Дресираме децата си, макар да ги обичаме безкрайно, по съ­щия начин, по който дресираме всяко домашно живот­но: чрез системата от наказания и награди. Казват ни: “добро момче” или „добро момиче”, когато правим оно­ва, което мама и татко искат да направим. В проти­вен случай сме „лошо момиче” или „лошо момче”.

Когато сме престъпвали правилата, са ни наказвали; когато сме ги спазвали – сме получавали награда. Наказвали са ни много пъти на ден и са ни награждавали мно­го пъти на ден. Скоро сме започнали да се боим от наказанията, както и да не би да не получим награда. Награ­дата е вниманието на родителите ни или на други хора – братята и сестрите, учителите, приятелите. Скоро развиваме потребността да привличаме вниманието на другите, за да си получим наградата.

Наградата е приятна и ние продължаваме да правим онова, което другите искат от нас, за да я получим. Заради страха от наказанието и лишаването от награда започваме да се преструваме на такива, каквито не сме, само за да угодим на околните, само за да бъдем доста­тъчно добри за някой друг. Опитваме се да се харесаме на мама и на татко, на учителите в училище, на църквата и така започваме да играем роля. Преструваме се на такива, каквито не сме, от страх да не бъдем отх­върлени. Страхът да не бъдеш отхвърлен се превръща в страх от това, че не си достатъчно добър. Накрая се превръщаме в някой, който не сме. Ставаме копие на убежденията на мама, убежденията на татко, убежденията на обществото и религиозните вярвания.

Всичките ни естествени наклонности се изгубват в процеса на опитомяване. И когато станем достатъчно големи, за да започне умът ни да разсъждава, научаваме думата „не”. Възрастните казват: „Не прави това, не прави онова”. Ние въставаме и заявяваме: „Не!” Бунту­ваме се, защото браним свободата си. Искаме да бъдем самите себе си, но сме много малки, а възрастните – го­леми и силни. След известно време започваме да се боим, защото знаем, че всеки път, когато направим нещо не както трябва, получаваме наказание.

Опитомяването е толкова могъщо, че в определен момент от живота вече не ни е нужен опитомител. Нямаме нужда от мама или татко, училището или църквата, за да ни опитомяват. Дресирани сме толкова добре, че се превръщаме в свой собствен дресъор. Ние сме самодресиращо се животно. Сега можем да се опитомяваме съгласно заложения в нас мироглед и посред­ством същата система от наказания и награди. Наказваме се, когато престъпваме правилата на системата си от вярвания; награждаваме се, когато сме „добро момче” или „добро момиче”.

Мирогледът напомня управляващ ума ни кодекс. Всичко в този кодекс е наша безпрекословна истина. Съобразяваме преценките си с него, даже и вътрешна­та ни природа да протестира. Дори и моралните закони като Десетте Божи Заповеди са заложени в ума ни в процеса на опитомяване. Едно след друго, всички тези споразумения стават част от кодекса и управляват съня ни.

В умовете ни има нещо, което преценява всичко и всички, включително времето, кучето, котката -всичко. Вътрешният Съдник използва съдържанието на кодекса, за да прецени всичко, което правим и не правим, мислим и не мислим, чувстваме и не чувстваме. Всичко се подчинява на тиранията на този Съдник. Всеки път, когато сторим нещо, престъпващо кодек­са, Съдникът ни обявява за виновни, заслужаващи наказание и длъжни да изпитваме срам. Това се случва много пъти на ден, ден след ден през всичките години от живота ни.

Една друга част от нас е подложена на осъждане и тази част се нарича жертвата. Жертвата понася обвиненията, вината и срама. Това е онази част от нас, ко­ято казва: „Горкият аз, не съм достатъчно добър, не съм достатъчно умен, не съм достатъчно привлекате­лен, не заслужавам любов, тежко ми”. Големият Съдник се съгласява и казва: „Да, не си достатъчно добър”. И всичко това е основано на мироглед, който никога не сме избирали. Той е толкова силен, че дори години по-късно, когато се запознаем с нови концепции и се опи­таме да вземаме собствени решения, откриваме, че убежденията ни продължават да ръководят живота ни. Всичко, което е в разрез с кодекса, предизвиква странно усещане в слънчевия ви сплит и то се нарича страх. Нарушаването на правилата в кодекса отваря емоционалните ви рани и реакцията ви е да произведе­те емоционална отрова. Тъй като всичко в кодекса се приема за вярно, всяко предизвикателство към убежденията ви ви изпълва с несигурност. Дори кодексът да греши, той ви кара да се чувствате сигурни.

Ето защо ни е необходима голяма смелост, за да въс­танем срещу собствените си убеждения. Защото дори да знаем, че не сме ги избрали, истината е, че сме се съг­ласили с всички тях. Споразумението е толкова силно, че дори да се убедим в неговата погрешност, изпитва­ме вината и срама, възникващи при нарушаването на тези правила.

Точно както правителството разполага със закони, управляващи колективния сън, нашите убеждения са кодексът, управляващ индивидуалния ни сън. Всички тези закони съществуват в ума ни, ние им вярваме и Съдни­кът в нас основава всичко на тези правила. Съдникът отсъжда и жертвата понася вината и наказанието. Но кой казва, че в този сън има справедливост? Истинска­та справедливост е да плащаш само веднъж за сторена­та грешка. Истинската несправедливост е да плащаш повече от веднъж за сторената грешка.

Колко пъти плащаме за една грешка? Отговорът е -хиляди пъти. Човекът е единственото животно на зе­мята, което плаща хиляди пъти за същата грешка. Останалите животни плащат по веднъж за всяка направе­на грешка. Но не и ние. Ние имаме могъща памет. Пра­вим грешка, осъждаме се, намираме се за виновни и се на­казваме. Ако съществува справедливост, това би било достатъчно; не е необходимо да го правим отново. Но всеки път, когато си спомним, ние отново се съдим, отново се чувстваме виновни и се наказваме отново и отново и отново. Ако имаме съпруг или съпруга, той също ни напомня за грешката, така че да можем отно­во да се осъдим, да се накажем и да се почувстваме ви­новни. Нима това е честно?

По колко пъти принуждаваме съпрузите, децата или родителите си да плащат за същата грешка? Всеки път, когато си спомним за грешката, ние отново ги обвиняваме и им изпращаме всичката емоционална отро­ва, породена от несправедливостта, и после ги принуждаваме отново да платят за грешката. Справедливост ли е това? Съдникьт в ума греши, защото системата от вярвания, кодексът греши. Целият сън почива вър­ху фалшив закон. Деветдесет и девет процента от складираните в умовете ни убеждения не са нищо друго, освен лъжи, и ние страдаме, защото вярваме на всички тези лъжи.

В съня на планетата е нормално хората да страдат, да живеят в страх и да създават емоционални драми. Външният сън не е приятен сън; това е сън, изпълнен с жестокост, страх, войни и несправедливост. Индиви­дуалните сънища на хората се различават, но като цяло са предимно кошмари. Ако се вгледаме в човешкото общество, виждаме едно много трудно за живеене място, защото го управлява страхът. Из целия свят срещаме човешко страдание, гняв, отмъщение, наркомании, насилие по улиците и огромна несправедливост. Макар да съществува в различна степен в различните държави, страхът контролира външния сън.

Ако сравним съня на човешкото общество с описани­ето на ада във всички световни религии, откриваме, че са абсолютно еднакви. Религиите рисуват ада като мяс­то на наказание, място на страх, болка и страдание, място, където огънят те изгаря. Огънят е породен от —произтичащите от страха емоции. Винаги, когато изпитваме гняв, ревност, завист или омраза, ние усещаме изгарящия ни огън. Живеем в адски сън.

Ако приемем ада за състояние на ума, тогава той е навсякъде около нас. Другите може да твърдят, че ако не правим, каквото са ни казали да правим, ще отидем в ада. Не е вярно! Ние вече сме в ада, включително и оне­зи, които ни заплашват. Никой не може да изпрати някого в ада, защото вече сме в него. Наистина, другите могат да направят ада още по-лош. Но само ако го поз­волим.

Всеки човек си има свой собствен индивидуален сън и също като колективния сън, той често се управлява от страха. Учим се да сънуваме ада в собствения си живот, в индивидуалния си сън. Разбира се, тези страхове се проявяват по различни начини при всеки човек, но всички изпитваме гняв, ревност, омраза, завист и дру­ги негативни емоции. Индивидуалният ни сън може да се превърне в постоянен кошмар, в който страдаме и живеем в страх. Но не е необходимо да сънуваме кошма­ри. Можем да се насладим на приятен сън.

Цялото човечество търси истина, справедливост и красота. Обречени сме вечно да търсим истината, за­щото вярваме само в складираните в умовете ни лъжи. Търсим справедливост, защото в системата ни от вяр­вания няма справедливост. Търсим красота, защото, не­зависимо колко красив е човекът, ние не вярваме, че той притежава красота. И продължаваме да търсим и да търсим, когато всичко е вече вътре в нас. Няма ис­тина, която да открием. Тя е навсякъде около нас, но поради складираните в умовете ни споразумения и убеждения сме неспособни да я видим.

Не виждаме истината, защото сме слепи. Заслепяват ни всички онези фалшиви убеждения в нашите умове. Изпитваме необходимост да бъдем прави и да изкараме другите криви. Доверяваме се на онова, в което вярваме, и нашите убеждения ни обричат на страдание. Сякаш живеем в мъгла, която не ни позволява да видим по-далеч от носа си. Живеем в мъгла, която дори не е ре­ална. Тази мъгла е сън, собственият ви сън за живота -убежденията ви, всичките ви представи за вашата същ­ност, всичките ви споразумения с другите, със себе си и дори с Бог.

Целият ви ум е мъгла, която толтеките наричат митоте. Умът ви е сън, в който хиляди хора говорят едновременно и никой никого не разбира. Това е състоянието на човешкия ум – едно голямо митоте и зара­ди това голямо митоте не можете да видите истинската си същност. В Индия митоте наричат майя, ко­ето означава илюзия. Това е представата на личност­та за „Аз съм”. Всичко, което вярвате за себе си и за света, всичките представи и програми в ума ви, са митоте. Не можем да видим кои сме всъщност; не можем да осъзнаем, че не сме свободни. — Ето защо хората се съпротивляват на живота. Да бъдеш жив е най-големият страх на човека. Смъртта не е най-страшното за нас; най-големият ни страх е да поемем риска да бъдем живи – риска да бъдем живи и да из­разяваме истинската си същност. Да бъдеш самия себе си е най-големият страх на човека. Научили сме се да жи­веем, опитвайки се да удовлетворим изискванията на другите. Научили сме се да живеем според представите на други хора от страх, че няма да ни приемат и няма да бъдем достатъчно добри за някой друг.

В процеса на опитомяване формираме представа­та си за съвършенство, за да се опитаме да бъдем достатъчно добри. Представяме си какви трябва да бъдем, за да ни приемат всички. Упорито се стараем да угодим на хората, които ни обичат – на мама и татко, на по-големите братя и сестри, на свещени­ците и на учителите. Опитвайки се да бъдем доста­тъчно добри за тях, ние си създаваме представа за съвършенството, но не отговаряме на тази престава. Никога няма да бъдем съвършени от тази гледна точка. Никога!

Тъй като не сме съвършени, ние отхвърляме самите себе си. Равнището на самоотхвърляне зависи от това колко добре са успели възрастните да разрушат наша­та цялостност. След опитомяването вече не става въпрос за това дали си достатъчно добър за някой друг. Ние не сме достатъчно добри за себе си, защото не отговаряме на собствената си представа за съвършенство. Не можем да си простим, че не сме онова, което же­лаем да бъдем, или по-скоро онова, което вярваме, че трябва да бъдем. Не можем да си простим, че не сме сьвършени.

Знаем, че не сме онова, което вярваме, че трябва да бъдем, и затова се чувстваме фалшиви, разочаровани и безчестни. Опитваме се да се скрием и играем роля. В резултат се чувстваме неавтентични и носим социал­ни маски, за да попречим да другите да го забележат. Ужасно се боим да не би някой да забележи, че не сме онова, на което се правим. Преценяваме и другите съг­ласно представата си за съвършенство и, съвсем естес­твено, те също не отговарят на очакванията ни.

Унижаваме се само за да угодим на околните. Дори вредим на физическите си тела само и само да бъдем приети от другите. Виждаме младежи, които взимат наркотици, за да не бъдат отхвърлени от връстници­те си. Те не разбират, че проблемът е в собственото им самоотхвърляне. Отхвърлят себе си, защото не са онова, на което се правят. Искат да бъдат някакви, но не са, и затова се срамуват и се чувстват виновни. Хо­рата непрестанно се самонаказват, защото не са онова, което вярват, че трябва да бъдат. Самоизмъчват се и предизвикват и другите да ги измъчват.

Но никой не ни измъчва така, както се измъчваме са­мите ние и именно Съдникът, жертвата и системата от вярвания ни принуждават да го правим. Да, има хора, които казват, че съпругът, съпругата, майка им или баща им ги е малтретирал, но вие знаете, че ние малтретираме себе си много повече. Вътрешният ни съ­дия е най-лошият от всички съдии. Ако направим греш­ка пред хората, опитваме се да я отречем и прикрием. Но щом останем сами, Съдникът се изправя в цялата си сила, чувството за вина става нетърпимо и ние се чув­стваме ужасно глупави, лоши или жалки.

Никой в живота ви не ви е унижавал повече, откол­кото сте се унижавали сами. И границата на самоунижението ви е точно границата на унижението, което ще търпите от някой друг. Ако някой ви унижава малко по­вече, отколкото се унижавате сами, вероятно ще го на­пуснете. Но ако ви унижава малко по-малко, отколкото се унижавате сами, вероятно ще продължите връзката и ще търпите до безкрай.

Ако стигате до крайности в самоунижението, може дори да търпите някой, който ви бие, оскърбява и се държи с вас като с отрепка. Защо? Защото вътрешно си казвате: „Аз го заслужавам. Този човек ми прави услу­га като е с мен. Не заслужавам любов и уважение. Не съм достатъчно добър”.

Имаме нужда да бъдем приемани и обичани от други­те, но не можем да приемем и обичаме себе си. Колкото по-голяма е любовта ни към самите нас, толкова по-мал­ко ще се самоизмъчваме. Самоизмъчването идва от самоотхвърлянето, а самоотхвърлянето – от предста­вата ни за съвършенството и непостижимостта на този идеал. Представата ни за съвършенство е причина и да се самоотхвърляме и да не приемаме и себе си, и другите такива, каквито са.

ПРЕЛЮДИЯ КЪМ НОВ СЪН

Има хиляди споразумения, които сте сключили със себе си, с другите хора, със съня си за живота, с Бог, с об­ществото, с родителите, със съпруга и с децата си. Но най-важни са споразуменията, сключени със самия себе си. В тях заявявате кой сте, какво чувствате, в какво вярвате и как ще се държите. Резултатът е онова, което наричате своя индивидуалност. В тези споразумения вие казвате: „Ето какво представлявам. Ето в какво вярвам. Мога да правя определени неща, други – не. Това е реалност; онова – фантазия; това е възможно, онова – невъзможно”.

Едно споразумение не е голям проблем, но много наши споразумения ни карат да страдаме, да се проваляме в живота. Ако искате животът ви да е изпълнен с радост и удовлетворение, трябва да намерите смелост­та да сложите край на тези почиващи върху страха споразумения и да поискате обратно личната си сила. Почиващите върху страх споразумения изискват израз­ходване на много енергия, докато почиващите върху любовта ни помагат да съхраним енергията си и дори -да я увеличим.

Всеки от нас е роден с определено количество лична сила, която презареждаме всекидневно чрез почивка. За съжаление, цялата ни лична енергия отива първо за съз­даването на тези споразумения и после – за спазването им. Всички създадени споразумения изсмукват личната ни сила и в резултат на това се чувстваме безсилни. Имаме сила колкото да изкараме някак деня, защото по-голямата част от нея ни отива за спазване на споразу­менията, които ни държат в плен на планетарния сън. Как да променим съня за живота си, след като нямаме сили да променим дори и най-маловажното споразуме­ние?

Ако осъзнаем, че животът ни се управлява от наши­те споразумения, а не харесваме съня за живота си, зна­чи трябва да променим споразуменията. Когато най-сетне сме готови за предприемането на тази стъпка, четири могъщи споразумения ще ни помогнат да сложим край на почиващите върху страха и пресушаващи енергията ни споразумения.

След прекратяването на всяко споразумение вие си възвръщате цялата енергия, използвана за неговото създаване. Ако възприемете тези четири нови споразу­мения, те ще засилят личната ви сила дотолкова, че да можете да промените цялата система на старите си споразумения.

Необходима ви е много силна воля, за да приемете Четирите Споразумения – но ако започнете да ги спазвате, животът ви ще се промени до неузнаваемост. Ще видите как драмата на ада изчезва пред очите ви. Вмес­то да живеете в съня за ада, ще създадете нов сън – ва­шия личен

ПЪРВОТО СПОРАЗУМЕНИЕ

Бъди безгрешен в словото си

ПЪРВОТО СПОРАЗУМЕНИЕ е най-важното и същевре­менно най-трудно за спазване. Толкова е важно, че дори само чрез него ще успеете да се издигнете до онова равнище на сьществувание, което наричам земен рай.

Първото споразумение е: Бъди безгрешен в словото си. Звучи съвсем просто, но е извънредно могъщо. Защо словото? Вашето слово е силата, която трябва да съз­дадете. Вашето слово е дар от самия Бог. В Евангелие­то от Йоана се казва следното за сътворението на света: „В началото беше Словото и Словото беше у Бога и Бог беше Словото”.[1] Чрез словото изразявате съзида­телната си сила. Именно чрез словото давате израз на всичко. Независимо на какъв език говорите, намерения­та ви се осъществяват посредством словото. Онова, което сънувате, чувствате и представлявате, ще се прояви чрез словото.

Словото не е само звук или писмен символ. Словото е сила; това е мощта, която трябва да изразите и преда­дете, да осмислите и от това да сътворите събитията в живота си. Вие можете да говорите. Кое друго жи­вотно на тази планета може да говори? Словото е най-могъщият инструмент, който притежавате като човешко същество; това е инструментът на магията. Но като меч с две остриета, вашето слово може да сътво­ри най-прекрасния сън или да унищожи всичко наоколо. Едното острие е злоупотребата със словото, която създава жив ад. Другото е безгрешността на словото, която ще сътвори само красота, любов и земен рай. В зависимост от употребата си словото може да ви осво­боди или да Ви зароби дори още повече. Цялата магия, ко­ято притежавате, се корени във вашето слово. То е бяла магия, а злоупотребата с него – черна магия.

Словото е толкова могъщо, че дори една-единствена дума може да промени или да унищожи живота на ми­лиони хора. Преди години един германец манипулира чрез словото си цяла нация от извънредно интелигент­ни хора. Той ги поведе към световна война само посред­ством силата на своето слово. Убеди други да извършват най-ужасни жестокости. Чрез словото той активираше страха на хората и, като огромна експлозия, последваха убийства и войни по целия свят. Навсякъде по земята хората унищожаваха други хора, защото се бояха един от друг. Словото на Хитлер, почиващо вър­ху породени от страха убеждения и споразумения, ще се помни за векове.

Човешкият ум е като плодородна почва, в която постоянно се засяват семена. Семената са мнения, идеи и концепции. Вие засявате семенце, мисъл, и те рас­тат. Словото е като семе, а човешкият ум е благодат­на почва! Единственият проблем е, че твърде често това важи особено за семената на страха. Всеки човешки ум е плодороден, но само за семената, за които е под­готвен. Важното е да разберем за кои семена е плодоро­ден умът ни и да го подготвим да получи семената на любовта.

Вземете примера с Хитлер: той изпрати семената на страха и те пораснаха силни и доведоха до масово унищожение. Виждайки изумителната сила на словото, трябва да разберем каква мощ излиза от нашите уста. Семената на страха и съмнението в умовете ни могат да породят множество драматични събития. Словото е като заклинание и хората използват думите като зли магьосници, безразсъдно отправяйки заклинания един към друг.

Всеки човек е магьосник и може да направи магичес­ко заклинание на някого чрез словото си или да го освободи от заклинание. Ние постоянно правим заклинания чрез мненията си. Пример: виждам приятел и изразявам току-що появило се в ума ми мнение. Казвам му: ,Дммм! Имаш вида на човек, които развива рак”. Ако се вслуша в думите ми и се съгласи, до една година той ще се разболее от рак. Такава е силата на словото.

В периода на опитомяването ни нашите родители, братя и сестри са изразявали мненията си за нас, без дори да се замислят. Ние сме приемали тези мнения и в резултат сме живели в страх, като този, че не ни бива в плуването или в спорта, или в писането. Някой изра­зява мнението си и заявява: „Виж колко е грозно това момиче!” Момичето го чува, приема, че е грозно и расте с мисълта за грозотата си. Няма никакво значение кол­ко красиво може да е всъщност; докато спазва споразу­мението, то ще вярва, че е грозно. Магията тежи над него.

Привличайки вниманието ни, словото може да про­никне в ума ни и да промени убежденията ни към по-доб­ро или към по-лошо. Друг пример: вярвате, че сте глупа­ви и сте го вярвали, откакто се помните. Това споразу­мение може да бъде много коварно и да ви принуждава да правите много неща само, за да докажете глупостта си. Правите нещо и си мислите: „Ще ми се да бях умен, но сигурно съм глупав, иначе не бих го направил”. Умът поема в стотици различни посоки и ние можем да пре­караме дни в капана на убедеността в собствената си глупост.

После един ден някой привлича вниманието ви и, отново използвайки словото, ви дава да разберете, че не сте глупави. Вие вярвате на казаното от този човек и сключвате ново споразумение. В резултат на това вече не се чувствате глупави и не се държите като такива. И обратно, ако вярвате, че сте глупави и някой привле­че вниманието ви и заяви: „Да, наистина си най-голе­мият глупак, когото някога съм срещал”, споразумение­то се подсилва и става още по-могъщо.

Да видим какво означава думата безгрешност. Безгрешност означава „без грях”. Безгрешен[2] идва от латинското pecatus, което означава „грях”. Наставката im в “impeccable” означава „без”, значи смисълът на цялата дума е „без грях”. Религиите гово­рят за грях и грешници, но нека видим какво Всъщ­ност означава да грешиш. Грях е всяка постъпка сре­щу самия себе си. Всичко, което чувствате, вярвате или казвате срещу самите себе си, е грях. А вие действате срещу себе си, когато се самоосъждате или самообвинявате за нещо. Да бъдеш без грях е тъкмо обрат­ното. Да бъдеш безгрешен означава да не вървиш сре­щу самия себе си. Когато си безгрешен, поемаш отговорността за действията си, но не се съдиш или ви­ниш.

От тази гледна точка цялата концепция за греха се променя от нещо, свързано с морала или религията, в нещо свързано със здравия разум. Грехът започва със себеотхвърлянето. Това е най-големият грях, който човек  може да извърши. Съгласно религиозната термино­логия себеотхвърлянето е „смъртен грях”, който води до смърт. Безупречността, от друга страна, утвърждава живота.

Да бъдеш безгрешен в словото си означава да не използваш словото срещу себе си. Ако ви видя на улицата и ви нарека глупав, привидно използвам словото си сре­щу вас. Но всъщност го използвам срещу самия себе си, защото ще ме намразите заради него, а вашата омраза няма да ми се отрази добре. Затова, ако се разгневя и чрез словото си ви изпратя цялата си емоционална отрова, аз използвам словото срещу самия себе си.

Ако обичам себе си, ще изразя тази любов при общу­ването с вас и тогава ще бъда безгрешен в словото си, защото постъпката ми ще предизвика подобна реакция. Ако ви обичам, вие също ще ме обичате. Ако Ви оскърбя, вие ще ме оскърбите. Ако съм ви благодарен, вие също ще ми бъдете благодарни. Ако се държа егоистич­но спрямо вас, вие ще ми отвърнете със същото. Ако използвам словото, за да ви направя магия, вие също ще ми направите магия.

Да бъдете безгрешни в словото си означава да използвате правилно енергията си; да я използвате по по­сока на истината и любовта към себе си. Ако сключите споразумение със себе си да бъдете безгрешни в слово­то, това ще е достатъчно, за да се проявява истината чрез вас и да се изчисти цялата ви емоционална отрова. Но сключването на такова споразумение е трудно начи­нание, защото са ни учили да правим тъкмо обратно­то. Лъжата е нещо привично в общуването ни с други­те и, което е още по-важно, със самите нас. Ние не сме безгрешни в словото.

Силата на словото се използва напълно злонамерено в ада. Използваме словото, за да ругаем, да обвиняваме, да намираме виновни, да унищожаваме. Разбира се, из­ползваме го и правилно, но не много често. Преди всич­ко използваме словото за разпръскването на личната си отрова – за изразяване на гняв, ревност, завист и омра­за. Словото е чиста магия, най-могъщият ни дар като човешки същества, а ние го използваме срещу себе си. Планираме отмъщение. Създаваме хаос чрез словото. Използваме го, за да подклаждаме омраза между расите, между хората, между семействата, между нациите.

Злоупотребяваме със словото твърде често и така съз­даваме и увековечаваме ада. Чрез злоупотребата със словото осигуряваме падението си и се държим един друг в състояние на страх и съмнение. Тъй като слово­то е магията, която човек притежава, а злоупотреба­та със словото е черна магия, ние непрекъснато си служим с черна магия, без изобщо да съзнаваме, че словото е магия.

Ето например, имаше една жена – интелигентна, с много добро сърце. Тя обожаваше и обичаше безкрайно дъщеря си. Една вечер майката се върнала у дома след много тежък ден в работата – уморена, емоционално напрегната и със силно главоболие. Искала спокойст­вие и тишина, но дъщеря й пеела и подскачала щастли­во. Момиченцето не си давало сметка как се чувства майка му, то живеело в собствения си свят, в собстве­ния си сън. Чувствало се прекрасно и подскачало и пее­ло все по-силно и по-силно, изразявайки радостта и лю­бовта си. Пеело толкова силно, че главоболието на майка му се засилило и в определен момент тя загубила равновесие. Погледнала ядосано красивата си малка дъ­щеря и казала: „Млъкни! Имаш ужасен глас. Не можеш ли просто да млъкнеш!”

В действителност, не гласът на момиченцето бил ужасен, а просто майката не можела да търпи какъвто и да било шум. Но дъщерята повярвала в думите на майка си и още в същия миг сключила споразумение със себе си. Оттогава престанала да пее, защото вярвала, че гла­сът й е ужасен и ще подразни всеки, който го чуе. Свивала се в училище и, ако я молели да пее, отказвала. Било й трудно дори да разговаря с другите. Всичко в моми­ченцето се променило заради това ново споразумение: то вярвало, че трябва да потиска емоциите си, за да бъде приемано и обичано.

Винаги, когато чуем мнение и му повярваме, ние сключваме споразумение и то става част от мирогледа ни. Малкото момиченце пораснало и макар да имало хубав глас, никога повече не запяло. Онази единствена магия му създала комплекс. Тази магия била направена от човека, който най-много го обичал: собствената му май­ка. Майката не осъзнала какво сторили думите й. Не разбрала, че е използвала черна магия и е направила зак­линание на собствената си дъщеря. Тя не си давала сметка за силата на словото си и затова няма вина. Постъпила по същия начин, както много пъти били постъпвали към нея собствените й родители и други­те хора. Злоупотребила със словото.

Колко пъти правим същото по отношение на собст­вените си деца? Изразяваме подобни мнения и децата ни носят тази черна магия с години. Хората, които ни обичат, ни правят черна магия, но не съзнават сторе­ното. Затова трябва да им простим – те не знаят как­во бършат.

Друг пример: сутринта се събуждате безкрайно щастливи. Чувствате се чудесно и прекарвате час или два пред огледалото да се разкрасявате. Е, една от най-добрите би приятелки казва: „Какво се е случило? Изглеждаш отвратително. Само си виж роклята; направо си смешна”. И толкова; това е достатъчно, за да ви срине. Може би приятелката ви го е казала само за да ви нарани. И е успяла. Изразила е мнението си, подкрепено с цялата сила на словото. Ако приемете това мнение, то се превръща в споразумение и вие вливате цялата си сила внего. Тогава това мнение се превръща в черна магия.

Подобни магии трудно се премахват. Единственият начин е да се сключи ново споразумение, почиващо вър­ху истината. Истината е най-важната част от безгрешността на словото. От едната страна на меча са пораждащите черна магия лъжи, от другата – исти­ната, която има силата да премахне заклинанието на черната магия. Само истината ще ни направи свободни.

Вгледайте се в човешките взаимоотношения и вижте колко пъти си правим магии един на друг чрез словото. С течение на времето тези взаимоотношения са се превърнали в най-лошата форма на черна магия, която наричаме клюка.

Клюката е най-лошата черна магия, защото представлява чиста отрова. Научили сме се как да клюкарстваме чрез споразумение. Като деца сме слуша­ли как възрастните непрестанно сплетничат, изразявайки открито мненията си за другите хора. Изказвали са мнение дори за хора, които не познават. Заедно с мненията се е предавала и емоционалната отрова и ние сме приели този тип общуване за нор­мално.

Клюкарството се е превърнало в основна форма на общуване в човешкото общество. То е станало начин за сближаване, защото фактът, че някой се чувства също толкова зле като нас, ни кара да се почувстваме по-добре. Една стара поговорка гласи: „Нещастието обича компания” и страдащите в ада хора не искат да бъдат сам-самички. Страхът и страданието са важна част от съня на планетата; това е начинът, по който сънят на планетата ни държи в подчинение.

Ако използваме аналогията между човешкия ум и ком­пютъра, клюката може да се сравни с компютърен ви­рус. Компютърният вирус е част от компютърния език, написана на същия език като всички останали ко­дове, но с лошо намерение. Този код влиза в програмата на вашия компютър, когато най-малко очаквате, и обикновено – без да съзнавате. След въвеждането му компютърът ви не работи съвсем добре или изобщо не функционира, защото кодовете се объркват до такава степен с всичките противоречащи си послания, че положителни резултати са невъзможни.

Човешката клюка действа точно по същия начин. Например, започвате курс с нов преподавател; очаквали сте го с нетърпение от много време. Но през първия ден се натъквате на човек, който вече е посещавал курса, и той ви казва: „О, този преподавател е такъв помпозен глупав! Изобщо не знае какво приказва и ос­вен това е извратен, така че внимавай!”

Думите и емоционалният код на човека при изразя­ването на това мнение моментално се отпечатват върху вас, но вие не знаете какви са мотивите на изказването му. Може би просто го е яд, че не е успял да за­върши курса успешно или изводът му е плод на страхо­вете и предразсъдъците му. Но понеже като дете сте се научили да приемате на доверие дадената ви инфор­мация, известна част от вас вярва на клюката. И ето че отивате на курса. Докато преподавателят говори, вие усещате как отровата се надига във вас и изобщо не осъзнавате, че го гледате с очите на човека, който го е охулил. После започвате да разговаряте за това с останалите курсисти и те започват да виждат преподава­теля по същия начин: като глупак и извратен тип. Кур­сът наистина ви е неприятен и скоро решавате да се откажете. Обвинявате преподавателя, но всъщност виновна е клюката.

И цялата тази бъркотия се предизвиква от един нищо и никакъв компютърен вирус. И най-малката пог­решна информация е достатъчна, за да развали общуването между хората, инфектирайки всеки докоснат човек и превръщайки го в заразен за околните. Представе­те си, че винаги, когато някой сплетничи с вас, той вкарва в ума ви компютърен вирус и всеки път това ви кара да разсъждавате малко по-неясно. Представете си също, че в опит да се справите с объркването си и да се освободите донякъде от отровата, вие на свой ред сплетничите и предавате вирусите на околните.

Сега си представете как този модел се повтаря до безкрай между всички хора на земята. Резултатът е един свят, изпълнен с хора, които четат информация­та по задръстена от отровни, заразни вируси верига. Този отровен вирус е така нареченото от толтеките митоте, хаосът от хиляди различни гласове, опитващи се да говорят едновременно в ума ви.

Още по-лоши са черните магьосници или „компю­търните хакери”, които преднамерено разпространя­ват вируса. Спомнете си как вие или някой ваш познат е бил ядосан на някого и е искал да си отмъсти. За да си отмъстите, сте казали нещо на този човек или за него с намерението да предадете отрова и да го накарате да се почувства зле. Като деца го правим съвсем несъз­нателно, но като възрастни ставаме много по-пресметливи в усилията си да навредим на някого. След това се самозалъгваме и си казваме, че въпросният човек е получил справедливо наказание за лошото си дело. Когато виждаме света през компютърен вирус, не е трудно да оправдаем и най-жестокото поведение. Онова, което не осъзнаваме, е, че злоупотребата със словото ни хвърля още по-надълбоко в ада.

Години наред сме приемали клюки и заклинания от думи­те на другите, но и от начина, по който използваме словото спрямо себе си. Ние постоянно разговаряме със себе си и през повечето време казваме неща като: „Ама че съм дебел, ама че съм грозен. Остарявам, оплешивявам. Глупав съм, никога нищо не разбирам. Никога няма да бъда достатъчно добър и никога няма да бъда съвършен”. Виждате ли как използваме словото срещу себе си? Трябва да си дадем сметка какво е и какво прави словото. Щом разберете първото споразумение, бъди безгрешен в словото си, започвате да виждате всички промени, които могат да се случат в живота ви. Първо в начина, по който се отнасяте към себе си, и по-късно в отношението ви кьм останалите хора и особено към онези, които обичате най-много.

Помислете колко пъти сте говорили по адрес на човека, когото най-много обичате, за да получите подкрепата на другите за гледната си точка. Колко пъти сте привличали вниманието на околните и сте разпространявали отрова за любимия си, за да оправ­даете своето мнение? А то не е нищо друго, освен вашата гледна точка. И не е непременно вярно. Мне­нието би е плод на убежденията ви, на егото ви и на собствения ви сън. Ние създаваме цялата тази отро­ва и я предаваме на околните само за да се чувстваме убедени в гледната си точка.

Ако приемем първото споразумение и станем безгрешни в словото си, накрая цялата емоционална от­рова ще напусне ума ни и общуването с околните, включително и с домашното ни куче или котка.

Безупречността на словото ще би имунизира и сре­щу всеки, който ви прави магия. Защото ще приемете отрицателната идея само ако умът ви представлява благодатна почва за нея. Когато сте безгрешни в слово­то си, умът ви вече не е плодородна почва за думи, кои­то са плод на черна магия. Вместо това той е благодатна почва за думи, породени от любовта. Мерилото за безгрешността на вашето слово е степента на лю­бовта ви към себе си. Обичта и отношението ви към самия себе си са право пропорционални на качеството и искреността на вашето слово. Когато сте безгрешни в словото си, вие се чувствате добре, чувствате се щастливи и спокойни.

Можете да се издигнете над съня за ада просто като сключите споразумението да бъдете безгрешни в словото си. В момента аз засявам това семе в ума ви. Дали то ще израсте или не, зависи от това, доколко умът ви е благодатна почва за семето на любовта. От вас зави­си да сключите това споразумение със себе си: Аз съм безгрешен в словото си. Подхранвайте това семе и до­като то расте в ума ви, семената на любовта ще се ум­ножат и ще заместят семената на страха. Това първо споразумение ще промени семената, за които умът ви е благодатна почва.

Бъди безгрешен в словото си. Това е първото спора­зумение, което трябва да сключите, ако искате да бъ­дете свободни, ако искате да сте щастливи, ако искате да се издигнете над ада на съществуванието. То е мно­го могъщо. Използвайте словото правилно. Използвайте думите, за да споделите любовта си. Използвайте бяла магия, започвайки от себе си. Кажете си колко сте прекрасни, колко сте велики. Кажете си колко много се обичате. Използвайте словото, за да прекратите всич­ки онези дребни, малки споразумения, които ви карат да страдате.

Това е възможно. Възможно е, защото аз го направих, а не съм по-добър от вас. Не, ние сме съвсем еднакви. Имаме еднакъв мозък, еднакви тела; ние сме човеш­ки същества. След като аз съм способен да прекратя тези споразумения и да сключа нови, значи и вие може­те да направите същото. Щом аз мога да бъда безгрешен в словото си, защо вие да не можете? Това споразумение само по себе си може да промени целия ви живот. Безупречността на словото може да ви поведе към лична свобода, към огромен успех и благоденствие; може да премахне целия страх и да го превърне в ра­дост и любов.

Само си представете какво можете да създадете чрез безгрешността на словото. Можете да преодолее­те съня на страха и да заживеете различен живот. Мо­жете да живеете в рая сред хиляди хора, които живеят в ада, защото сте имунизирани срещу ада. Можете да получите царството небесно дори само благодарение на това единствено споразумение: Бъдете безгрешни в словото си.

ВТОРОТО СПОРАЗУМЕНИЕ

Не приемай нищо лично

СЛЕДВАЩИТЕ ТРИ СПОРАЗУМЕНИЯ Всъщност произти­чат от първото. Второто споразумение е: Не приемай нищо лично.

Каквото и да става около вас, не го приемайте лич­но. Нека използваме предишния пример – ако ви видя на улицата и кажа: „Глупак такъв”, без да Ви познавам, зна­чи не става въпрос за вас, а за мен. Ако го приемете лич­но, вероятно ще повярвате, че сте глупав Може би ще си помислите: „Откъде знае? Ясновидец ли е или всички виждат колко съм глупав?”

Приемате го лично, защото се съгласявате с всичко казано. Веднага, щом се съгласите, отровата преминава през вас и вие сте в плен на съня за ада. Причина за това е тава нареченото чувство за собствена значимост. Личната значимост или – да приемаш нещата лично – е върховната проява на егоизма, тъй като смятаме, че всичко е свързано с нашето „аз”. По време на обучение­то или опитомяването си ние се научаваме да приема­ме всичко лично. Смятаме, че сме отговорни за всичко. Аз, аз, аз, винаги аз!

Но другите хора не правят нищо заради вас. Правят го заради себе си. Всеки живее в собствения си сън, в собствения си ум; неговият свят е съвсем различен от онзи, в който живеем ние. Когато приемаме нещо лично, ние смятаме, че другите знаят какво има в нашия свят и се опитваме да проектираме своя свят върху техния.

Дори когато нещата наистина изглеждат лични, дори когато другите открито ви оскърбяват, това пак няма нищо общо с вас. Техните думи, постъпки и мнения се ръководят от споразуменията в собствените им умове. Позицията им е плод на начина, по който са били програмирани по време на опитомяването.

Ако някой изрази мнението си и ви каже: „Много си дебел”, не го приемайте лично, защото истината е, че този човек се опитва да се справи със собствените си чувства, убеждения или мнения. Насочва към вас отро­вата си и ако приемете забележката му лично, вие взимате тази отрова и тя става ваша. Приемането на нещата лично би прави лесна плячка за тези хищници черните магьосници. Тогава те лесно ви хващат на въ­дицата си с едно небрежно подхвърлено мнение, пускат ви каквато отрова искат, и, понеже приемате нещата лично, вие я поглъщате докрай.

Приемате целия им емоционален боклук и той става ваш. Но ако не приемете нещата лично, вие сте имуни­зирани насред самия ад. Имунитетът към отровата насред ада е дар от това споразумение.

Когато приемате нещата лично, вие се чувствате засегнати и реакцията ви е да защитите убежденията си и да създавате конфликти. Правите от мухата слон, защото изпитвате необходимост да бъдете прави, а всички други да грешат. Опитвате се да докажете правотата си и като изразявате пред тях собствените си мнения. Чувствата и постъпете ви също са проекция на собствения ви индивидуален сън, отражение на собствените ви споразумения. Вашите изказвания, дела и мнения са в съгласие със сключените от вас споразумения – и тези мнения нямат нищо общо с мен.

Аз не се интересувам от вашата преценка за моята личност и мнението ви не ме засяга. Не го приемам лич­но, когато хората казват: „Мигел, ти си най-добрият”, не го приемам лично, Когато ми казват: „Мигел, ти си най-лошият”. Знам, че когато сте щастливи, ще ми кажете: „Мигел, ти си ангел!” Но когато сте ми ядосани, ще кажете: „О, Мигел, ти си истински дявол! Отврати­телен си. Как можеш да говориш такива неща?” И в двата случая не ме засяга, защото знам какво представлявам. Не ми е необходимо да бъда приет. Не ми е необхо­димо някой да ми каже: „Мигел, чудесно се справяш” или „Как смееш да го правиш!”

Не, не го приемам лично. Каквото и да мислите, каквото и да чувствате, знам, че това си е ваш проблем, а не мой. Така виждате света. Не е нищо лично, защото се занимавате със себе си, не с мен. Другите ще имат свое мнение в съгласие със своята система от вярвания, така че онова, което мислят, всъщност не се отнася до мен, а до самите тях.

Можете дори да ми кажете: „Мигел, думите ти ме нараняват”. Но не казаното ви наранява; истината е, че вие имате рани, които моите думи са докоснали. Вие сами се наранявате. И няма начин да го приема лично. Не защото не вярвам във вас или ви нямам доверие, а за­щото знам, че виждате света по друг начин, по свой начин. В ума си създавате цялостна картина или филм, в който вие сте режисьор, продуцент и главен герой. Всички други изпълняват поддържащи роли. Това си е вашият филм.

Виждането ви за този филм е в съгласие със споразу­менията, които сте сключили с живота. Гледната ви точка е нещо лично ваше. Тази истина не е на някой друг, тя е ваша. Следователно, ако ми се ядосате, аз зная, че се оправяте със самия себе си. Аз съм само пре­текст да се ядосате. А вие се ядосвате, защото се бои­те, защото се опитвате да се справите със страха. Ако не се боите, няма начин да ми се ядосате. Ако не се бои­те, няма начин да ме мразите. Ако не се боите, няма на­чин да ревнувате или тъжите.

Ако живеете без страх, ако обичате, няма място за която и да било от тези емоции. Ако не изпитвате тези емоции, логично е да се чувствате добре. Когато се чувствате добре, всичко около вас е хубаво. Когато всичко около вас е чудесно, всяко нещо ви прави щастливи. Вие обичате всичко наоколо, защото обичате себе си. Защото харесвате живота си. Защото сте в съгласие със себе си. Защото животът ви е щастлив. Щастливи сте от филма, който продуцирате, от споразуменията си с живота. Спокойни сте и сте щастли­ви. Живеете в състояние на блаженство, където всич­ко е прекрасно и красиво. В това състояние на блаженс­тво вие непрекъснато правите любов с всичко, което възприемате.

Каквото и да правят, чувстват, мислят или казват хо­рата, не го приемайте лично. Когато ви казват, че сте чудесни, те не го правят заради вас. Вие знаете, че сте чудесни. Не е необходимо да вярвате на други­те хора, които казват, че сте чудесни. Не приемайте нищо лично. Дори някой да вземе пистолет и да би простреля в главата, пак не е било лично. Дори и тази крайност.

Даже самооценката ви не е непременно вярна; затова не е необходимо да приемате лично онова, което чувате в ума си. Умът притежава способността да разго­варя със себе си, но също така е в състояние да възпри­ема и информация, идваща от други светове. Понякога може да чуете в ума си глас и да се чудите откъде идва. Той може да е дошъл от друга реалност, в която има живи същества, подобни на човешкия ум. Толтеките са ги нарекли Съюзници. В Европа, Африка и Индия ги нари­чат Богове.

Нашият ум също съществува на нивото на Богове­те. Той живее в тази реалност и може да я възприема. Умът вижда с очите и възприема тази будна реалност. Но умът вижда и възприема и без очите, макар че разу­мът не си дава сметка за това възприятие. Умът жи­вее в повече от едно измерение. Може да има моменти, когато ви хрумват идеи, които не са плод на вашия ума, вие само ги възприемате чрез ума си. Имате право­то да повярвате или да не повярвате на тези гласове и правото да не приемате казаното от тях лично. Ние можем да повярваме или да не повярваме на гласовете, които чуваме в ума си, точно както можем да избираме на какво да вярваме и с какво да се съгласяваме в съня на планетата.

Умът може също така да говори и да слуша себе си. Умът е съставен от множество части, също като тя­лото ви. Точно както можете да кажете: „Имам една ръка и мога да я стисна с другата си ръка и да я почувс­твам”, умът е способен да разговаря със себе си. Част от ума говори, а другата част слуша. Големият проблем е, когато хиляди части от ума ви говорят едновремен­но. Това се нарича митоте, нали не сте забравили?

Митоте може да се сравни с огромно тържище, къ­дето хиляди хора говорят и се пазарят едновременно. Всеки от тях има различни мисли и чувства, всеки има различна гледна точка. Вкараните в ума програми -всички споразумения, които сме сключили – не са непре­менно съвместими една с друга. Всяко споразумение е като обособено живо същество; има собствена индиви­дуалност и собствен глас. Някои споразумения влизат в конфликт с други и така нататък, докато в ума се раз­рази голяма война. Митоте е причината хората да не са наясно какво искат, как го искат или кога го искат. Те не са в съгласие със себе си, защото едни части от ума ис­кат едно, а други – тъкмо обратното.

Една част от ума има възражения срещу определени мисли и действия, а друга част ги подкрепя. Всички тези малки живи същества създават вътрешен конф­ликт, защото са живи и всяко от тях има право на глас.

Само като направим преглед на споразуменията си, можем да открием всички конфликти в ума и в крайна сметка да създадем ред от хаоса митоте.

Не приемайте нищо лично, защото когато приемате нещата лично, вие се обричате на безсмислено страда­ние. Хората са пристрастени към страданието в раз­лична степен и ние се подкрепяме един друг в поддържането на тази пагубна привързаност. Хората са съгласни да си помагат да страдат. Ако имате нужда от малтре­тиране, много лесно ще намерите кой да ви малтретира. По същия начин, ако сте с хора, които имат нужда да страдат, нещо във вас ви кара да ги измъчвате. Сякаш на гърба им е написано: „Моля ви, ритнете ме”. Те търсят оправдание за страданието си. Пристрастеността им към страданието всъщност е споразумение, което се подновява всеки ден.

Където и да отидете, хората ще ви лъжат, и посте­пенно ще започнете да осъзнавате, че вие също се само­залъгвате. Не очаквайте хората да ви казват истината, защото те също лъжат себе си. Трябва да вярвате на себе си и да изберете дали да повярвате или не на ка­заното от другите.

Когато наистина виждаме хората в истинската им светлина, без да го приемаме лично, никога няма да се засегнем от казаното или стореното от тях. Дори дру­гите да ви лъжат, всичко е наред. Те ви лъжат, защото се боят. Страхуват се да не откриете, че не са съвър­шени. Болезнено е да свалиш тази социална маска. Кога­то хората казват едно, а правят друго, вие се самоза­лъгвате, ако вярвате на думите им, а не на постъпките им. Но ако сте честни със себе си, ще си спестите мно­го емоционална болка. Истината може да е болезнена, но не е необходимо да бъдете пристрастени към болката. Изцелението е в ход и е само въпрос на време неща­та за вас да се подобрят.

Когато някой не се отнася към вас с обич и уважение, ще бъде истински дар той да напусне живота ви. Не го ли стори, със сигурност ви чакат много години на стра­дание. Известно време ще ви боли от раздялата, но накрая сърцето ви ще оздравее. Тогава ще можете да избе­рете онова, което наистина искате. Ще откриете, че за да направите верния избор, ви е по-необходимо да вярвате на себе си, отколкото на другите.

Създадете ли си навика да не приемате нищо лич­но, ще избегнете много неприятности в живота си. Гневът, ревността и завистта ви ще изчезнат и дори тъгата просто ще се стопи, ако не приемате нещата лично.

Ако успеете да превърнете това второ споразуме­ние в навик, ще откриете, че нищо не може да ви върне обратно в ада. Престанете ли да приемате нещата лично, ще почувствате огромна свобода. Ще получите имунитет към злите магьосници и никое заклинание -колкото и да е силно – няма да ви застигне. Дори целият свят да злослови за вас, ако не го приемате лично, ще бъ­дете имунизирани. Може някой умишлено да ви изпрати емоционална отрова, но ако не го приемате лично, няма да я погълнете. Когато не приемете емоционалната отрова, тя ще стане още по-вредна за този, който я изпраща, но не и за вас.

Сами виждате колко е важно това споразумение. Като не приемате нищо лично, ще превъзмогнете навици и модели, които ви държат в плен на съня за ада и предизвикват ненужно страдание. Дори само чрез практикуването на това второ споразумение ще започнете да отменяте десетки дребни, малки споразумения, които ви карат да страдате. А ако спазвате първите две споразумения, ще предотвратите седемдесет и пет про­цента от дребните, малки споразумения, които ви държат в плен на ада.

Напишете това споразумение на лист и го закачете на хладилника си, за да ви напомня постоянно: Не приемай нищо лично.

Когато ви стане навик да не приемате нещата лич­но, няма да ви е необходимо да се доверявате на казаното или направеното от другите. Ще взимате сериоз­ните решения благодарение на вярата в себе си. Вие никога не сте отговорни за постъпете на другите; отговорни сте само за собствените си постъпки. Кога­то наистина го разберете и откажете да приемате не­щата лично, небрежните забележки или постъпки на другите едва ли ще ви наранят.

Ако спазвате това споразумение, можете да пътува­те по целия свят с напълно отворено сърце и никой няма да ви нарани. Ще можете да кажете: „Обичам те”, без страх, че ще ви се присмеят или ще ви отхвърлят. Няма да се боите да поискате онова, което ви е необхо­димо. Ще можете да кажете „да” или „не” – което избе­рете – без да се осъждате и да изпитвате чувство за вина. Ще можете винаги да следвате сърцето си. Тога­ва дори насред ада ще изпитвате вътрешен покой и щастие. Ще можете да останете в блаженство и адът въобще няма да ви засегне.

ТРЕТОТО СПОРАЗУМЕНИЕ

Не прави предположения

ТРЕТОТО СПОРАЗУМЕНИЕ Е: Не прави предположения. Ние сме склонни да правим предположения за всичко. Проблемът с предположенията е, че вярваме в истин­ността им. Можем да се закълнем в тяхната реалност. Правим предположение за действията и мислите на другите – приемаме го лично – после ги обвиняваме и им изпращаме емоционална отрова чрез словото си. Затова винаги, когато правим предположения, си търсим белята. Правим предположение, разбираме нещо неправилно, приемаме го лично и в крайна сметка от нищо и никакво създаваме истинска драма.

Тъгата и нещастията, които сте преживели, са били резултат от правене на предположения, резултат от това, че приемате нещата лично. Помислете за мо­мент колко истина има в това твърдение. Целият свят на контрол между хората е свързан с правенето на предположения и приемането на нещата лично. Це­лият ни сън за ада почива върху това.

Именно ако правим предположения и приемаме не­щата лично, ние създаваме много емоционална отрова, защото обикновено започваме да тръбим за предположенията си. Не забравяйте, клюкарстването е начи­нът, по който общуваме в съня за ада и предаваме от­ровата помежду си. Тъй ако се боим да поискаме изясняване на нещата, правим предположения и вярваме, че сме прави в заключенията си; после защитаваме предпо­ложенията си и се опитваме да изкараме другите ви­новни. Винаги е по-добре да задаваш въпроси, отколкото да правиш предположения, защото предположения­та те обричат на страдание.

Голямото митотев6 човешкия ум създава огромен хаос, който ни кара да тълкуваме и да разбираме пог­решно всичко. Виждаме само онова, което искаме да ви­дим, чуваме, каквото желаем да чуем. Не възприемаме нещата такива, каквито са. Имаме навик да сънуваме без всякаква реална основа. Ние буквално сътворяваме сънищата си във въображението си. Не разбираме нещо, правим предположение за смисъла му и когато истината излезе наяве, балончето на съня ни се пука и тогава откриваме, че не е било, каквото сме си мислили.

Пример: разхождате се в парка и виждате човек, който ви харесва. Той ви поглежда, усмихва се и после отминава. Можете да направите множество предположения на базата само на това преживяване. Чрез тях сте в състояние да сътворите цяла фантазия. И наис­тина искате да повярвате в нея и да я направите реал­на. От предположенията ви започва да се оформя цял сън и е възможно да повярвате: „О, този човек наисти­на ме харесва”. Тогава в ума ви започва цяла връзка. Може би в страната на фантазиите дори се жените. Но фан­тазията е във вашия ум, в индивидуалния ви сън.

Когато правим предположения във връзките си, ние наистина си търсим белята. Често предполагаме, че партньорът ни знае какво мислим и не е необходимо да изразяваме на глас желанията си. Правим предположението, че той ще постъпи така, както искаме, защото ни познава много добре. А когато това не стане, се чувстваме наранени и казваме: „Трябваше да се сетиш”.

Друг пример: решавате да се ожените и правите предположението, че партньорът ви си представя брака точно като вас. Започвате да живеете заедно и откривате, че не е така. Това предизвиква много конфликти, нов6ъпреки това вие не се опитвате да разясните отношението си към брак. Съпругът се връща от работа и жена му е бясна, а той изобщо не знае защо.

Може би просто е направила предположение. Без да му каже какво иска, тя предполага, че той я познава доста­тъчно добре, за да знае какво иска, сякаш може да чете мислите й. И се разстройва ужасно, защото той не отговаря на очакванията й. Правенето на предположения във връзките води до много кавги, трудности и неразбирателства с хората, които уж обичаме.

Във всеки вид връзка можем да направим предполо­жението, че другите знаят какво мислим и не е необхо­димо да им казваме какво искаме. Те ще постъпват според желанията ни, защото ни познават много добре. И ако не го сторят, ние се чувстваме наранени и мислим: „Как можа да го направиш? Трябваше да се сетиш”. Отново правим предположението, че другият човек знае какво искаме. Възниква истинска драма, защото правим това предположение и го придружаваме с още предположения.

Човешкият ум работи по много интересен начин. Имаме нужда да оправдаваме всичко, да обясняваме и разбираме всичко, за да се чувстваме сигурни. Пред нас стоят милиони въпроси, които се нуждаят от отговори, защото има толкова неща, които разсъждаващият ум не може да обясни. Не е важно дали отговорът е ве­рен; сам по себе си той ни кара да се чувстваме сигурни. Затова правим предположения.

Ако другите ни кажат нещо, правим предположения, а ако не ни кажат, отново правим предположения, за да удовлетворим потребността си да знаем и да за­местим необходимостта си от общуване. Дори ако чуем нещо и не го разберем, правим предположения за смисъла му и после им вярваме. Правим всякакви предпо­ложения, защото ни липсва смелостта да задаваме въп­роси.

През повечето време правим тези предположения много бързо и несъзнателно, защото сме сключили спо­разумение да общуваме по този начин. Съгласили сме се, че не е безопасно да задаваме въпроси; съгласили сме се, че ако хората ни обичат, те трябва да знаят какво искаме и как се чувстваме. Когато вярваме, че сме прави за някое свое предположение, сме готови дори да унищожим връзката си, за да защитим своята позиция.

Предполагаме, че всички възприемат живота като нас. Предполагаме, че другите мислят, чувстват, преценяват и обиждат по същия начин като нас. Това е най-важното предположение, което хората правят и причинява страха ни да бъдем себе си в отношенията си с околните. Смятаме, че всички останали ще ни осъ­дят, ще ни превърнат в жертви, ще злоупотребяват с нас и ще ни обвиняват така, както правим ние самите. Така че преди още околните да имат възможността да ни отхвърлят, ние вече сме се самоотхвърлили. Ето така работи човешкият ум.

Ние правим предположения и за себе си и това поражда много вътрешни конфликти. „Мисля, че съм способен да го направя”. Правите това предположение и после откривате, че не сте в състояние да го направите. Надценявате се или се подценявате, защото не сте отделили време да си зададете въпроси и да им отговорите. Може би трябва да съберете повече факти за да­дена ситуация. Или пък да престанете да се самозалъг­вате за истинските си желания.

Много често, когато започвате връзка с човек, когото харесвате, трябва да обясните защо го харесвате. Виждате само онова, което искате да видите, и отричате, че в него има неща, които не ви харесват. Лъжете себе си, само за да излезете прави. После правите предположения и едно от тях е: „Любовта ми ще го промени”. Но това не е вярно. Любовта ви няма да про­мени никого. Ако другите се променят, това е, защото искат да се променят, а не защото можете да ги промените. После между вас се случва нещо и вие се чувст­вате наранени. Изведнъж виждате онова, което досега не сте искали да видите, само че то вече е преувеличено до неузнаваемост от емоционалната ви отрова. Не­обходимо ви е да оправдаете емоционалната си болка и вините другите за собствените си решения.

Не е необходимо да се обяснява любовта; нея или я има, или я няма. Истинската любов означава да приемаш хората, каквито са, без да се опитваш да ги промениш. Щом се опитаме да ги променим, значи всъщност не ги харесваме. Разбира се, ако решите да живеете с някого, ако сключите това споразумение, винаги е най-добре да го направите с човек, който е точно такъв, какъвто искате да бъде. Намерете някой, когото не ви се налага да променяте. Много по-лесно е да намериш човек, кой­то вече е такъв, какъвто искаш да бъде, отколкото да се опитваш да го промениш. Освен това, той също трябва да ви обича такива, каквито сте, за да не му се налага да ви променя. Ако другите смятат, че трябва да ви променят, значи всъщност не ви обичат такива, каквито сте. Защо трябва да бъдете с някого, ако не сте това, което той иска да бъдете?

Трябва да бъдем самите себе си, за да не ни се налага да играем роли. Ако ме обичаш такъв, какъвто съм -добре, вземи ме. Ако ли не – чудесно, всичко хубаво, на­мери си някой друг. Може да звучи грубо, но подобно об­щуване означава, че личните споразумения с другите са ясни и безупречни.

Само си представете деня, в който сте престанали да правите предположения по отношение на партньора си, а после и по отношение на всички хора в живота си. Начинът ви на общуване напълно ще се промени и връзките ви няма повече да страдат от предизвикани от погрешни предположения конфликти.

Начинът да се предпазите от предположенията е да задавате въпроси. Уверете се, че общувате ясно. Кога­то не разбирате, питайте. Имайте смелостта да задавате въпроси, докато всичко стане пределно ясно, и дори тогава не предполагайте, че знаете всичко за да­дена ситуация. След като чуете отговора, няма да ви се налага да правите предположения, защото ще знаете истината.

Освен това, имайте смелост да помолите за онова, което искате. Всеки има правото да се съгласи или да ви откаже, но вие винаги имате правото да помолите. По същия начин, всеки има правото да ви помоли, а вие – да се съгласите или да откажете.

Ако не разбирате нещо, далеч по-добре е да попита­те и да изясните нещата, отколкото да правите предположение. В деня, в който престанете да правите предположения, ще общувате ясно и безпроблемно, без емоционална отрова. Без предположенията словото ви става безгрешно.

При ясно общуване всичките ви връзки ще се проме­нят – не само с партньора ви, но и с всички останали. Няма да ви се налага да правите предположения, защото всичко става пределно ясно. Това искам аз; това искаш ти. Ако общуваме по този начин, словото ни става безгрешно. Ако всички хора можеха да общуват по този начин – с безгрешно слово – нямаше да има войни, наси­лие и неразбирателства. Ако общуваме добре и ясно всички човешки проблеми щяха да се решат. — Ето това е Третото Споразумение: Не прави предположения. Лесно е да се каже, но разбирам, че е трудно да се изпълни. Трудно е, защото твърде често правим тъкмо обратното. Имаме навици и поведенчески моде­ли, за които дори не си даваме сметка. Първата стъпка е да осъзнаем тези навици и да разберем колко важно е това споразумение. Но не е достатъчно да проумеем значението му. Информацията или идеята е само се­менцето в ума ви. Само действието може да промени нещата. Предприемането на действие отново и отно­во укрепва волята ви, подхранва семето и създава солид­на основа за формирането на нов навик. След много пов­торения тези нови споразумения ще се превърнат във ваша втора природа и ще видите как магията на слово­то ви превръща от магьосник на черната магия във въл­шебник на бялата.

Белият магьосник използва словото за съзидание, за да дава, споделя и обича. Превръщането на това спора­зумение в навик ще преобрази целия ви живот.

Когато преобразите целия си сън, вълшебствата просто се случват в живота ви. Необходимото идва при вас с лекота, защото духът се движи свободно през вас. Това означава да бъдеш майстор на намерението, майстор на духа, майстор на любовта, на благодарност­та и на живота. Това е целта на толтеките. Това е пъ­тят към личната свобода.

ЧЕТВЪРТОТО СПОРАЗУМЕНИЕ

Винаги прави най-доброто, на което си способен

ОСТАНА САМО ОЩЕ ЕДНО СПОРАЗУМЕНИЕ, но само то позволява първите три да се превърнат в дълбоко вкоренени навици. Четвъртото споразумение е свързано с прилагането на първите три: Винаги прави най-добро­то, на което си способен.

При всички обстоятелства правете най-доброто по силите си – нито повече, нито по-малко. Но помне­те, че най-доброто е променлива величина. Всичко живо непрестанно се изменя, така че най-доброто понякога ще е от високо качество, друг път няма да е толкова добро. Когато сутрин се събудите освежени и заредени с енергия, най-доброто ще е по-добро, откол­кото вечер, когато сте уморени. То ще е различно, ко­гато сте здрави и когато сте болни, когато сте трезви и когато сте пияни. Най-доброто ще зависи от това дали се чувствате щастливи, дали сте разтревожени, ядосани или изпълнени с ревност.

В зависимост от настроението най-доброто ще се променя всеки момент, всеки час и всеки ден. Така че ва­шето най-добро се променя през цялото време. Когато превърнете четирите нови споразумения в навик, най-доброто, на което сте способни, ще стане по-добро, отколкото е било някога.

Независимо от качеството, продължавайте да правите най-доброто по силите си – не повече или по-малко, а най-доброто. Ако се насилвате да дадете повече, отколкото можете, ще изхабите повече енергия от не­обходимото и накрая най-доброто няма да бъде доста­тъчно. Когато се престаравате, вие изтощавате тя­лото си, вървите против себе си и постигането на целта ще ви отнеме повече време. Ако пък правите по-малко, отколкото можете, вие се обричате на неудовлет­ворение, на самоосъждане на чувство за вина и на съжаления.

Просто правете най-доброто – при всички обстоятелства в живота си. Няма значение дали сте уморени или болни, ако винаги правите най-доброто, няма да се обвинявате. А ако не се вините, няма да страдате от чувство за вина или да се самонаказвате. Ако винаги правите най-доброто по силите си, ще развалите тегнещото над вас тежко заклинание.

Един мъж искал да се освободи от страданието и отишъл в будистки храм, за да потърси учител, който да му помогне. Отишъл при Учителя и му казал: „Учителю, ако медитирам по четири часа на ден, колко време ще ми е необходимо, за да получа просветление?”

Учителят го погледнал и отвърнал: „Ако медитираш по четири часа на ден, вероятно ще са ти необходими десет години”.

Мъжът решил, че може да направи и повече, и попи­тал: „Учителю, ами ако медитирам по осем часа на ден, колко време ще ми е необходимо, за да получа просветление?”

Учителят го погледнал и рекъл: ако медитираш по осем часа на ден, вероятно ще са ти нужни двадесет години”.

„Но защо ще ми отнеме повече време, ако медити­рам по-дълго?”, попитал мъжът.

Учителят отвърнал: „Ти не си тук, за да жертваш радостта или живота си. Тук си, за да живееш, да бъдеш щастлив и да обичаш. Ако можеш да дадеш най-доброто от себе си за два часа медитация, но вместо това меди­тираш по осем часа, само ще се измориш, ще се отклониш от целта и няма да се наслаждаваш на живота си. Прави най-доброто по силите си и тогава може би ще научиш, че независимо колко дълго медитираш, можеш да живееш, да обичаш и да бъдеш щастлив.

Когато правите най-доброто, на което сте способни, вие ще живеете пълноценно. Ще бъдете продуктивни, добри към себе си, защото ще се отдавате на семейст­вото си, на обществото, на всичко. Но именно действието ще ви накара да се почувствате безкрайно щастливи. Когато винаги правите най-доброто по силите си, вие действате. Да правиш най-доброто, на което си способен, означава да предприемаш нещо, защото го обичаш, а не защото очакваш отплата. Повечето хора правят точно обратното: правят нещо, само когато очакват отплата, и не се наслаждават на заниманието си. И това е причината да не правят най-доброто по силите си.

Например, повечето хора всеки ден отиват на рабо­та единствено с мисълта за заплатата и за парите, които ще получат за свършеното. Едва дочакват деня на плащането и почивните дни. Те работят заради възнаграждението и в резултат изпитват неприязън към работата си. Опитват се да избегнат действието, положението се влошава и те не правят най-доброто, на което са способни.

Цяла седмица работят така напрегнато и страдат от работата си, от действието – не защото им харесва, а защото чувстват, че трябва. Необходимо е да ра­ботят, защото им се налага да плащат наема, да издържат семейството си. Носят цялото това неудовлет­ворение в себе си и когато най-сетне получат парите си, се чувстват нещастни. Имат два почивни дни, за да правят каквото искат, и какво правят? Опитват се да избягат. Напиват се, защото не харесват себе си. Не харесват живота си. Има много начини, по които се нара­няваме, когато не се харесваме.

От друга страна, ако се заемете с нещо заради само­то него, без да очаквате възнаграждение, ще откриете, че се наслаждавате на всяко свое занимание. Наградата ще дойде, но вие не сте обсебени от нея. Може да полу­чите дори повече, отколкото сте си представяли за възможно, без изобщо да очаквате отплата. Ако харес­ваме заниманието си, ако винаги правим най-доброто по силите си, тогава наистина се радваме на живота. Забавляваме се, не се отегчаваме, не изпитваме неудов­летворение.

Когато правите най-доброто, на което сте способ­ни, вие не давате на Съдника възможност да ви обяви за виновен или да ви укорява. Ако сте направили най-доброто, на което сте способни, и Съдникът се опита да би съди съгласно вашия кодекс, вие можете да му отговорите: „Направих най-доброто”. Няма угризения. Защото винаги правим най-доброто. Не е лесно да спазваме това споразумение, но то наистина ще ни направи свободни.

Когато правиш най-доброто, на което си способен, се научаваш да приемаш себе си. Но трябва да си даваш сметка за грешките си и да се учиш от тях. Да се учиш от грешките си означава да се упражняваш, да гледаш честно резултатите и да продължаваш да се упражняваш. Това засилва самосъзнанието.

Ако правиш най-доброто, на което си способен, на­истина нямаш усещането, че работиш, защото се наслаждаваш на заниманието си. Знаеш, че правиш най-доброто, когато се наслаждаваш на заниманието или го правиш по начин, който няма да има вредни последствия за теб. Правиш най-доброто, защото искаш да го правиш, а не защото трябва или защото се опитваш да угодиш на Съдника или на другите.

Ако правиш нещо, защото се налага, тогава няма на­чин да дадеш най-доброто от себе си. В такъв случай е по-добре да не го правиш. Не, ти правиш най-доброто, защото това те кара да се чувстваш безкрайно щастлив. Когато правиш най-доброто заради самото удоволствие, ти вършиш нещо, защото то ти носи наслада.

Да действаш означава да живееш пълноценно. Без­действието е начин за отричане на живота. Бездействието е да седиш пред телевизора всеки ден в продължение на години, защото се боиш да бъдеш жив и да по­емеш риска да разкриеш същността си. Да разкриеш същността си означава да действаш. В главата ти може да има много велики идеи, но промяната идва единствено с действието. Ако идеята не бъде приложена на практика, тя няма да се осъществи, няма да даде резултати, нито ще те възнагради.

Форест Гъмп е един добър пример за това. Той няма­ше велики идеи, но действаше. Беше щастлив, защото винаги правеше най-доброто във всяко начинание. И бе щедро възнаграден, без изобщо да очаква награда. Да действаш означава да бъдеш жив. Да поемеш риска да излезеш навън и да осъществиш мечтата си. Не е също­то като да наложиш мечтата си на друг, защото всеки има правото да следва собствената си мечта.

Да правиш най-доброто, на което си способен, е велик навик. Аз давам най-доброто от себе си във всичко, което правя и чувствам. Това се е превърнало в ритуал в живота ми, защото реших да го превърна в ритуал. То е убеждение като всяко друго избрано от мен убеждение

close

Абонамент

за новини и събития

Ние не изпращаме спам.

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *