Христо Буковски
Никога нямаше да се сетя какво щеше да последва, когато заранта на 25 септември потеглихме от хотела край Каркасон. Още не бяме изминали първите десетина километра към Монсегюр, а по гръбнака ми припламнаха като искрици първите тръпки.
Скоро те се събраха в силни токови импулси, които буквално ме разтърсваха.
Отдавна, още от студент, познавах това усещане покрай упоритите си йогийски опити да вдигам прешлен по прешлен енергията на Кундалини към селенията на Вишну до шеметната им венчавка под темето ми, но този път това ставаше без усилието на моята воля. Сега вихърът от застигащите се тласъци по-скоро превъзмогваше моето усилие да се успокоя и отпусна. А и усещането не бе познатото – вместо екстаз, ме заливаше някаква изконна мъка, за която съзнавах само, че я нося от векове. Някак натрапчиво ми се проясняваше как точно тази печал се е таяла винаги в душата ми и е била причината да ме смятат за склонен към меланхолия до упоение. В този миг тя обаче сякаш вреше в мене, та трудно се сдържах да не ме втресе и видимо. Очите ми пареха от гореща влага и усилието да я задържа под клепките си смиваше и сетните ми надежди да си придам спокоен вид, та скришом погледнах дали Силвия, която седеше отпред до мене, не беше притеснена от неврастеничните ми спазми.
Тя не ме гледаше. И едва ли можеше – от нейните прелестни очи струяха сълзи. Явно сама бе смутена от това, защото с рязък жест ми даде да разбера, че не искаше да я питам нищо…
Операторът на квадрокоптера го подготвя за снимките
И аз се оставих в пороя на мъката, която напълно ме бе обсебила с миражните видения на хора, залутани прощално из един полупорутен замък. Години бях мислил за техния 16 март 1244 година, когато е изтекло примирието им с обсадилите ги кръстоносци и е настанал обещаният ден да отворят портите на последната катарска крепост, за да поемат надолу по стръмното към разжарената клада за еретиците, а… в този миг сякаш ги виждах…
Когато нащърбените стени на останките от крепостта се показаха през облаците, обвили скалистия връх, наоколо защракаха десетки фотоапарати. Аз седях като изцеден и ръцете ми висяха немощно, та нямах сили дори да извадя камерата си от чантичката…
Но когато автобусът спря под върха, най-сетне поех дълбоко дъх и осъзнах, че бях изгребал мъката до дъното ѝ…
Стената-портал, която джипиесът не видя
Горе лесно намерих свещените отделения, където преди 771 години съвършените са отворили портала към измерението на Вечното Пребиваване. Цилиндричните сводове на храмовите помещения липсваха; обрушена докрай беше и спираловидната стълба през коминовидната кула към върха на замъка. Само дупки за греди в стените издаваха пропадналите след огромния пожар етажи…
Но пък имаше нещо Натрапчиво Невидимо. Усещах го като магичен въртоп, а не можех да го видя, та заведох там и младежите с квадрокоптърчето да огледат отгоре с неговата кинокамера какво ми убягваше.
Дронът объркан залитна към стената вдясно от оператора си. Момчето го задържа да се ориентира, но щом го пусна, машинката пак се понесе към стената и като я шибна с едната от перките си, се свлече долу.
Кулата с разрушените стъпала, които са извеждали нагоре от от сакралното отделение на замъка
За неговия високотехнологичен джипиес там стена очевидно нямаше. Тя бе преграда за онова от нашия триизмерен свят, което не беше готово да продължи през следващото измерение: стената, спряла рицарите-кръстоносци, но пропуснала четиримата съвършени, които са спасили и изнесли съкровището на посветените от нашите езотерици…
По време на нашия семинар с „Виделей” по пътя на богомилите в Европа преживяхме още магични проникновения. Но всичко, което виждат призваните, не може да се сподели. За него скоро ще прочетат верните, а ако душите им са готови да продължат, и те ще стигнат до заключеното ПОзнание.
Снимка на корицата: Последната катарска крепост Монсегюр на върха