Остави таз песен любовна, не вливай ми в сърце отрова – млад съм аз, но младост не помня, пък и да помня, не ровя туй, що съм ази намразил и пред тебе с крака погазил.
Забрави туй време, га плачех за поглед мил и за въздишка: роб бях тогаз – вериги влачех, та за една твоя усмивка, безумен аз светът презирах и чувства си в калта увирах!
Забрави ти онез полуди, в тез гърди веч любов не грее и не можеш я ти събуди там, де скръб дълбока владее, де сичко е с рани покрито и сърце зло в злоба обвито!
Ти имаш глас чуден – млада си, но чуйш ли как пее гората?
Чуйш ли как плачат сиромаси? За тоз глас ми копней душата, и там тегли сърце ранено, там, де е се с кърви облено!
О, махни тез думи отровни!
Чуй как стене гора и шума, чуй как ечат бури вековни, как нареждат дума по дума – приказки за стари времена< и песни за нови теглила!
Запей и ти песен такава, запей, девойко, на жалост, запей как брат брата продава, как гинат сили и младост, как плаче сирота вдовица и как теглят без дом дечица!
Запей, или млъкни, махни се!
Сърце ми веч трепти – ще хвръкне, ще хвръкне, изгоро, – свести се!
Там, де земя гърми и тътне от викове страшни и злобни и предсмъртни песни надгробни…
Там… там буря кърши клонове, и сабля ги свива на венец; зинали са страшни долове и пищи в тях зърно от свинец, и смъртта й там мила усмивка, а хладен гроб сладка почивка!
Ах, тез песни и таз усмивка кой глас ще ми викне, запее?
Кървава да вдигна напивка, от коя и любов немее, пък тогаз и сам ще запея що любя и за що милея!…