OMRAAM MIKHAEL AIVANHOW
(Михаил Иванов)
С ПОЧИТ ЗА
УЧИТЕЛЯ ПЕТЪР ДЪНОВ
Превод от френски: “Hommage au Maitre Peter Deunov”
… Мнозина са на мнение, че най-важното у един Учител е словото, което разнася неговата мъдрост и че ако той нищо не каже, човек нищо не може да научи. Това мнение е погрешно. Дори да не говори, само от неговото присъствие и от излъчването му ние поемаме от силата и от светлината му. В това ме убедиха моите контакти с него. Най-важното не бяха думите, с които той разнасяше Учението, а мощната вибрация на неговия дух, която проникваше дълбоко в нас.
Така всеки истински Учител работи над своите ученици. Той не се задоволява само с това, да ги направи съпричастни на неговите идеи и убеждения, Учителят проектира в тях квинтесенцията на своята душа и своя дух. За няколко години психиката на ученика така се просмуква с тази квинтесенция, че той постепенно става подобие на своя учител.
Учителят е извор. Учителят е езеро. Учителят е дърво. Учителят е плод. Учителят е хляб. Учителят е слънце.
Затова неговата близост храни, пои, пречиства, просвещава неговите ученици.
Когато разбрах това, аз се почувствах неимоверно богат. Това, разбира се, не стана изведнаж. Бях твърде млад тогава, но след време, когато наистина разбрах колко е важна близостта на Учителя, в негово присъствие аз мобилизирах цялото си съзнание.
Стараех се дори мислено да изживявам и онези случаи, които навремето не съм разбрал и поради това недооценил. Във Варна край брега на морето е разположен един прекрасен парк, Морската градина, където всяка сутрин отивах да посрещам изгрева на слънцето. Често се случваше да срещна там и Учителя. Аз го поздравявах. Той сваляше шапка и също ме поздравяваше. В този ранен час ние бяхме сами в безлюдния парк. Предполагам, че срещите на едно младо момче толкова рано сутрин са го учудвали и провокирали неговото внимание.
Веднъж Учителят беше поканен на гости от един брат, който имаше вила в лозята край Варна. Щастието ми беше неописуемо, когато разбрах, че Учителят желае да ме вземе със себе си да посрещнем заедно слънцето далеч по хълмовете край града. През цялата нощ не можах да заспя. Срещата ни беше уговорена за много рано сутринта. Пристигнах навреме, разбира се, и ние тръгнахме. Той крачеше мълчаливо по пътя, а аз не спирах да говоря. Бях толкова радостен и опиянен, че не можех да си затворя устата. А той ме поглеждаше от време на време, усмихваше се и нищо не казваше. По едно време се усетих, че той не ми отговаря и позасегнат млъкнах, но твърде скоро разбрах, че в подобни моменти мълчанието е за предпочитане. Когато сутрин отиваме да посрещнем слънцето, ние трябва да се подготвим вътрешно, за да приемем цялата негова благодат. Но какво може да се очаква от едно момче? Трябва да съм бил осемнадесетгодишен. Не знаех и не разбирах много неща, а това, че вървях редом с Него, ме правеше толкова щастлив.
Учителят беше живял доста години във Варна и познаваше добре града. Той добре беше изчислил времето и ние пристигнахме точно преди изгрев слънце.
Избрахме си място на висок хълм и не след дълго слънцето започна да изгрява. Дълго време ние следихме неговия път по небето. Учителят го съзерцаваше, а аз бях горд като Артабан, че бяхме заедно. Последваха няколко дихателни упражнения, след което Учителят каза: “Сега ще се проснем.” Аз бях малко изненадан от това, че след изгрева ще се излягаме, но той не ми обясни нищо.
Един Учител често прави някои неща, без да предупреждава и обяснява. И така ние легнахме по корем на земята, подлагайки гръб на слънчевите лъчи. По-късно аз разбрах колко е важно за гърба да се зарежда като батерия със слънчева топлина и светлина.
Преди да се излегнем, Учителят хвърли нагоре няколко камъчета едно след друго. Аз в момента не разбрах защо прави това, но по-късно той ми обясни. И така ние лежахме, слънцето ни сгряваше и беше чудесно… И тогава поехме.
Всичко беше като на сън, но това не беше сън. Къде се намирахме? В един момент едновременно се върнахме. Аз бях очарован! Чувствах, че съм изживял нещо изключително.
Завърнах се от някакво неописуемо красиво място, но нищо определено не беше останало в съзнанието ми. Учителят ме гледаше усмихнат.
– Знаеш ли къде бяхме? – попита той.
– Не, Учителю, но ще бъда щастлив да ми обясните.
– Ти видя, че започнах да хвърлям камъчета. Така аз предупредих каузалния свят, където бяхме, за нашето пристигане. Онези, които щяха да ни приемат,
казаха, че ти не трябва да запомниш нищо от онова, което си видял и затова аз бях длъжен да те обгърна с един воал. Но ти почувства, че се случи нещо, нали?
-Да, Учителю! Да!
След като похапнахме, ние тръгнахме надолу по склона. Струваше ми се, че въздухът около нас вибрира по нов начин. Сякаш цялата природа беше омагъосана. Това беше първия път, когато Учителят ме отведе в каузалния (причинния) свят.
Аз често придружавах Учителя, когато отиваше да посреща слънцето по хълмовете край Варна. Вие не можете да си представите прелестта на утринните багри, когато слънцето изплува от водите на Черно море. Ние дълго медитирахме, раздвоявахме се и Учителят ме повеждаше да съзерцавам други светове. Той всеки път предупреждаваше обитателите на тези светове и ги подготвяше да ни посрещнат. Това бяха неизразими мигове.
Слънцето заема много важно място в Учението на Учителя. Ако знаем как да работим с него, ние бихме придобили истинска мощ. Всичко, що е на земята: скалите, растенията, животните, хората, черпи живот от него, от неговата топлина и светлина, но само големите Учители, Посветените, са способни да вникнат в природата на тази енергия. Те развиват у себе си центрове, с които я улавят, натрупват, преобразуват и излъчват. Така те се превръщат в благодетели за всеки, който е до тях.
“Но как постигат това?” – ще попитате вие.
Според Посветените съзнанието не е някаква ограничена частица от човешкото същество и че с упорита работа е възможно всичко това, което психологията нарича подсъзнателно, несъзнателно, супер съзнателно, да се превърне в съзнателно. Овладявайки тези области, съзнанието придобива възможността да открива, сравнява и така да става все по широко обхватно и мощно.
Мнозина биха възразили, че това не е твърде научно. Те грешат. Аз ще ви кажа още, че онова, което съществува извън нас, намира свой аналог у нас.
Всичко, което е на земята, под земята, в реките, езерата, моретата, океаните, което е на небето, на звездите, мъглявините, съществува и у нас. Това обяснява стремежа на човека още от Сътворението на света да търси, изучава, изследва и проумява заобикалящия го свят.
За съжаление човекът не познава нещата в дълбочина и се задоволява само с изследване на техните външни прояви, без да достигне до дълбоката им същност. Всички изследвания на учените за все по-съвършеното опознаване удивителните богатства на природата са чудесни. Посветените обаче стигат много по-далеч, като включват в своите изследвания и самите себе си. По този начин те разширяват до безкрай границите на своето познание.
Работата за овладяване на съзнанието започва с изследване същността на подсъзнанието, на съществата, които го населяват и на силите, които преминават през него. И така подсъзнанието предоставя едно след друго своите богатства на съзнанието. Посветеният е създание, което развива своето съзнание в ширина, дълбочина и височина. Той е способен да освети до долу всички области на подсъзнанието, както и най-високите области на суперсъзнанието. Поради това, че съзнанието на Посветения успява да обхване толкова огромно пространство, то започва да излъчва, да докосва създанията около него и да прониква в тяхното съзнание. И това не спира до тук. Съзнанието се разширява все повече, докато
достигне до слънцето.
Слънчевата светлина е храна за посветения. Той я поема, сдъвква, асимилира, за да я предложи след това на околните. Затова той е способен да просвещава, стопля и съживява създанията. Човекът, чието съзнание е сковано от материални грижи, не е способен да помогне истински на себеподобните си.
Съзнанието на Посветения живее в другите. Така той може от разстояние да ги храни със своето просвещение. Храната във физически смисъл храни този, който директно я консумира. Майката храни известно време детето, което носи в своята утроба, но щом то се роди, трябва да се научи само да се храни. Така в духовен план и Посветеният, поне за известно време, трябва да храни учениците си.
Както майката носи детето в утробата си, така и посветеният носи в съзнанието и душата си деца, които храни до момента, когато ще могат сами да сторят това. Тогава, когато ще могат сами да се хранят, те ще са способни да хранят и другите…
––––––––––––––-
от интервю на Елеазар Хараш, 19.05.2017, Варна за Портал 12
Във Варна Всемировия учител Беинса Дуно среща брат Михаил, когато той е 17 годишен.
Доколко тази среща е предопределена и избрал ли е Учителя брат Михаил за свой проводник на учението си?
Срещи между Учителя и учениците винаги са предопределени.
Момента,
походката,
погледа,
излъчването,
още като го видял и си казал,
ТОВА Е.
Това е, което Е.
Свършен факт.
Той те грабва, защото присъствието на бога в Учителя е създал този момент отдавна.
ТОЙ сега само се случва .
Брат Михаил казва:
Учителят ме написа, аз съм негова книга.
В момента превеждат брат Михаил над 20 езика. Като проводник на учението на учителя Петър Дънов, брат Михаил достига до над 40 млн последователи в Западна Европа и те ще се увеличават защото там където е истината… това е извор.
Брат Михаил е голям учител, голям стар мъдрец, но по отношение на Учителя – там всичко, което се доближи до Учителя са ученици.
Истинския ученик не е подражател на учението, а продължител на учението.
Брат Михаил казва: „Какъв ли щеше да бъде животът ми, ако на 17 г. не бях срещнал Учителя и дали въобще това щеше да бъде живот?“
Но когато е предопределено…
Бог създава миговете, създава подробностите, Бог създава и най-малките подробности.
Учителят казва за него „Той, след време, ще запали света с истина.“