Епископът на Генуа Ди Вараце и неговата книга „Златната легенда“/ Legenda Aurea са ключ към великата картина
Откъс ок книгата „Светият Граал-съкровището на богомилите-бугри“
Църквата е категорична, че последният катар Гилем Белибаст е изгорен през 1321 г. Някои автори пишат, че, преди да влезе в огъня, оставя ръкопис за живота си, който настоява: пламъците няма да унищожат вярата, а неговите братя ще се появят пак. Произнася подобно пророчество и на път за кладата. Запазени са думите му: „Al cap de set cent ans, verdeja lo laurel ” –
„След 700 години лавровите дървета отново ще разцъфнат”
Това всъщност прави 2021 г. Ватикана не се трогва от последните приказки на последния богомил, като обявява гръмко и тържествено, че той е изпепелен, а със страшната ерес е приключено во веки веков, че „вярата” е спасена, без на някого да дойде наум, че и Фениксът често е превръщан в пепел, но никога не остава такава.
Близо два века „добрите хора” уж ги няма, изпаряват се. Светият престол си отдъхва с облекчение и налага трайно властта си над европейските крале и поданиците им, папите циментират монопола си на Божии наместници на земята, но за всеки случай продължават да горят други хора, които им се виждат прекалено добри. Може би не вярват на собствената си официална пропаганда, че богомилите са изтребени до крак. Или просто изгарянията им се харесват. Във всеки случай, съвсем естествено е, когато една общност е преследвана така яростно, тя да се постарае да не дава признаци на живот.
Докато идва времето на онзи славен мъж от Флоренция, наречен Марсилио Фичино (1433–1499 г.), за него говорихме в началото на тази книга. Той получава донесените от Македония свитъци, на които тогава казват Hermetica, но днес са станали общоизвестни като Corpus Hermeticum, алфата и омегата на всички тайни общества, безценни скрижали, за които се смята, че са написани от ръката на митичния египетски жрец Хермес Трисмегист, отъждествяван край Нил и с бога на мъдростта Тот. Текстовете на повече от 6000 години са изворът на цялото езотерично познание от древността до настоящия век. Което и тайно общество да хванете, ако можете да развиете кълбото на доктрините му, ще стигнете обратно до него, но и науката му е задължена. Дори съвременната психоанализа ползва оставеното от него. Корифеят в тази област Карл Густав Юнг например заимства термина архетип от текстове му, за да обозначи универсалните образи, които съществуват в колективното подсъзнание. Всъщност Хермес го използва като определение за Бога. Нарича Всевишния „архетип на светлината”, което със сигурност се е понравило на флорентинеца.
В посвещението върху първата преведена книга, собственоръчно написано от Марсилио Фичино за покровителя му Козимо Медичи – Старши се казва, че Хермес Трисмегист е „първият, който разкрива с огромната си мъдрост истините за божественото величие, йерархията на духовете (daemonum ordine), преселението на душите… Следвали са го Орфей, после Аглаофем, Питагор и Фиолай, учител на нашия божествен Платон.”
Флорентинският просветител извежда една непрекъсната парадигма на забулената елитарна мъдрост, която тръгва от египетския жрец, за да стигне до елинския философ, пред чийто бюст според свидетелствата често пали свещи, нещо от което кюретата трябва да са полудявали като бойни петли. През целия си земен път той се стреми да върне на съвременниците си свещения факел, запален от Триждивеликия Хермес преди толкова хилядолетия.
В труда си „За християнската религия” Марсилио изрича немислимото до този момент. Фичино, който благодарение на Медичите дори е ръкоположен за католически свещеник, стига до извод, който много повече подхожда на някой богомилски „съвършен“.
Той формулира схващането, че всички народи се кланят на един Бог под различни имена, че на Земята има една всеобща религия с различни религиозни практики, а християнството е само нейното най-изчистено проявление, което съвсем не изключва философското му осмисляне и развитие в светлината на древните текстове. Една гностична „мушица”, отгледана от богомилите, идея близка на съвременния човек, но тогава повече от еретична, защото обявява война на схоластиката и на установените от Църквата вековни догми. Та тя би ли позволила религията да се развива и усъвършенства непрекъснато? Пази, Боже! От това откритие до Ренесанса и Реформацията наистина има само една крачка.
Както и да го погледнеш, Фичино е уникална фигура в световната история, един от онези най-светли умове на клокочещото си време, които разбиват със замах ръждясалите, тежки като Земята катинари на невежеството и фанатизма, за да влезе възроденият от древността идеал за човека като носител на Божественото начало. Няма да сбъркаме, ако кажем, че той е основният „виновник” за Ренесанса – заедно със съмишлениците си, разбира се, въпреки че някои от тях сега са по-прочути от него.
Виждайки с мъж от какъв калибър си има работа, фактическият владетел на република Флоренция Козимо Медичи – Старши, който също е допринесъл „нещичко”, прочут покровител на литературата, изкуствата и проучванията на древната мъдрост, му подарява с щедра ръка една разкошна вила, недалеч от собствения си дворец, в която малко по-рано е възстановена традицията на древната атинска Платонова академия. Дори я наричат по същия начин, а Марсилио Фичино я оглавява и се хваща за работа. Той въвежда там „забравени” порядки, които са много близки до богомилските. Не се яде месо например, само риба. Марсилио превежда на латински всички произведения на Платон, които по чудо са запазени през вековете, известните трудове на Плотин, Порфирий, Дионисий Ареопагит, Прокъл, де-що има древни неоплатоници. Днес тези преводи са също класика и се ценят не по-малко от оригиналите. Идеите на тракийския орфизъм, подхванати от Платон и последователите му, техните възгледи за безсмъртието на душата, преминават след векове в учението на богомилите, което ги развива, а то пък на свой ред е развито от… Марсилио Фичино. Според него йерархията на Вселената има 5 степени: Бог, ангели, душа, качества и материя. Душата човешка, свърза останалите звена , което я прави център на системата вместо Бог, чиято функция е в крайна сметка да се съедини със създадения от него космос, за да възтържествува любовта – AMOR. Качествата са тези, които обуславят множествеността и многообразието на този свят, който води началото си от Всевишния, красив е, защото се е родил като идея от Словото Му, помрачено от творенията на Сатанаил.
Марсилио Фичино превежда и т.нар. „Химни на Орфей”
Става въпрос за четири теогонични орфически песни, създадени в древните времена на тракийските мистерии, чиито текстове са запазени частично в старогръцки преводи. За първата, смятана и за най-старата, сведения дават Платон, Аристотел и неговият ученик Евдем от Родос. Втората е записана от Аполон от Родос, третата от други древни автори. Четвъртата е от 24 рапсодии, възпяващи мита за почитания някога по българските земи тракийски бог Дионисий Загрей, често противопоставян на Орфей. От нея философията на неоплатонизма изковава повечето от своите мистични и метафизични символи. Много вероятно е химните на Орфей да са запазени именно от богомилите, което обяснява защо пратениците на Козимо Старши и техните предшественици се отправят към българска Македония.
Фичино е близък приятел на Леонардо да Винчи, двамата се смятат за два коня, впрегнати в една колесница. Естествено, че се намират и желаещи да сложат прът в колелата й, защото гениалността винаги предизвиква завист и омраза, особено когато иска да преобърне наопаки съществуващия ред и целия средновековен космос. А те го правят.
В „Тайната вечеря” на Леонардо свети Симон поразително прилича на един бюст на Платон, правен от древния скулптор Силанион през 325 г. пр.Хр. за цар Митридат, за който се смята, че философът лично е позирал. По онова време той се пази в Платоновата академия на Фичино, а днес е в галерия „Уфици” във Флоренция. Самият Марсилио е изобразен в картината като апостол Матей. Неговата личност често е ябълката на раздора, която противопоставя цели средновековни държави. При това едната страна винаги е най-могъщата за времето си, тази на папата.
През 1478 г. например във Флоренция е организиран и внимателно планиран хитър заговор, оглавяван от благородника Франческо Паци, че и от пизанския архиепископ Франческо Салвиато, който по някаква абсолютна „случайност” е и роднина на Светия отец. Съзаклятниците имат намерение с един неочакван удар да унищожат Медичите и да върнат града към васалната покорност по отношение на Рим, като Ватикана не е съвсем чужда на предприятието.
На 26 април същата година, докато в църквата „Санта Мария дел Фиоре“ още продължава дългата и тържествена църковна служба, цял отряд заговорници, въоръжени с кинжали, се нахвърлят върху братята Джулиано и Лоренцо Медичи. Първият е прободен на 27 места и умира веднага от раните си. Лоренцо е само леко ранен, успява да се шмугне между телата на привържениците си и ловко да се измъкне в настаналата суматоха, за да обеси веднага след това с подобаващата тържественост заговорниците на прозорците на Палацо Векио.
Една от причините за заговора е интересна за нас. Папа Сикст IV, седнал на престола през 1471 г., след като дълго и безуспешно е настоявал да му предадат някои книги, съхранявани в Платоновата академия на Марсилио Фичино, решава да не се церемони повече с него, а направо да смени властта във Флоренция чрез заговор. Главното, което иска, не е кой знае какво. Просто, когато превратът се увенчае с успех и убийците на дотогавашните първи мъже оглавят републиката, да изземат и му „подарят” някакви опасни писания. Основното, което му трябва, е не нещо друго, а едно апокрифно копие на евангелието на Свети Йоан, известно също като Свещената книга на богомилите, както и други неканонични ръкописи на любимия Христов ученик, може би защото там пише странни неща.
Текстовете, пазени в Академията, наистина са в състояние да докарат до делириум тременс всеки папа, ако се вярва на свидетелствата по този въпрос. Там Йоан пише, че след Разпятието Христовият брат Яков застава начело на една от първите християнски църкви, подкрепена от самия Йоан и от… Мария Магдалина, представяте ли си? Естествено, такова твърдение, та било то написано от ръката на любимия ученик на Христос, няма как да хвърли в необуздан възторг Светия престол, който по разбираеми причини би предпочел това да не се разчува никога. Някой да се изненада, че наследниците на Петър, или Камъка, върху който е изградена Римската църква, не харесват, най-меко казано, тази версия. Нито тогава, нито сега.
В наше време нож в гърба им заби и един млад автор, който нареди пъзела, свързващ личностите на Леонардо, приятеля му Марсилио Фичино и живелия доста преди тях епископ на Генуа Якопо да Вараце (1228 – 1298 г.). Ето че една стара история започва отначало, но при други обстоятелства.
По света голям шум вдигна излязлата през 2004 г. книга „Тайната вечеря” на испанския журналист, специализирал се в областта на историческите разследвания, Хавиер Сиера, когото нарекоха Анти-Дан Браун, защото направи различен, потресаващ и необорим прочит на стенописа на гениалния италианец. В България книгата му, разбила класациите в 39 страни, не доби чак такава гръмовна популярност, а трябваше, защото четивото разкри по недвусмислен начин катарската, т.е. богомилската символика в картините на Леонардо да Винчи. Тук я няма произволната трактовка и натаманяването на фактите от „Шифърът на Леонардо“. Хавиер Сиера ясно доказа, че
в картината „Тайната вечеря” е скрит Светият Граал на богомилите
Свещената чаша обаче я няма на масата. Защо?
Леонардо да Винчи (1452-1519 г.) използва описанието на светците, направено от въпросния епископ на Генуа Якопо да Вараце, известен също като Якопо да Вараджине. Вече казахме няколко думи за този достоен духовник-доминиканец, но сега е моментът да му обърнем повече внимание. Епископът на процъфтяващата по това време Генуа, която през Средновековието е водещата италианска морска република и основен търговски партньор на Второто българско царство, е човекът, който в книгата си „Златната легенда” (Legende аurea, Legende sanctorum) преразказва раннохристиянски легенди, според които Иисус и малкият Яков, на когото апостолите казвали „братът на Учителя”, са близнаци, приличат си като две капки вода. Даже учениците на Христос често ги бъркат. Когато Юда приема жребия да стане предател и се договаря със синедриона да посочи Учителя, като го целуне на хълма при Маслиновата горичка, силно се опасява стражите да не объркат истинския Иисус с близнака Му Яков и да арестуват него. Според предания, предадени от епископа, Симон и Андрей също са братя. Леонардо пък ги рисува като близнаци в „Тайната вечеря”, изписана в столовата на манастира „Санта Мария делле Грацие” в Милано. Иронията е, че обителта е на ордена на доминиканците, създаден някога, за да унищожи богомилството.
Да Вараце е и този, който, позовавайки се пак на раннохристиянски предания, разказва историята на чинията, от която яде Иисус на последната си земна вечеря, съхранявана от неговата епоха и досега в храма „Сан Лоренцо“ в Генуа, за нея също се твърди, че е Светият Граал. Същата, която император Наполеон Бонапарт изземва през 1809 г. и връща, след като кохортата му от учени установява, че е направена от зелено египетско стъкло, а не е изумрудена, както се смята дотогава. Поне такава е официалната версия. От Френската академия на науките обаче внимателно я реставрират и установяват, че е направена от т.нар. византийски кристал. Авторът на „Златната легенда” твърди, че е взета като плячка от войниците на родната му република по време на Първия кръстоносен поход, когато през 1101 г. превземат древния град Цезарея.
Благодарение на Якопо да Вараце и неговата творба изключителна популярност през Средновековието, а вече и в наши дни, добива преданието, че след Разпятието на Христос Мария от Витания, известна още и като
Мария Магдалина се приютява първо в Египет, а после заминава за Лангедок заедно с Йосиф Ариматейски
Според него ги придружава не друг, а Йоан – любимият ученик на Иисус, както и няколко други негови верни последователи. Първоначално всички те се установяват в Александрия, първото голямо пристанище, което им дава известна сигурност и подслон. Там гневът на първосвещениците не може да ги настигне, поне не веднага, затова спират да се свестят след изтощителното бягство, като основават първата християнска общност. Скоро след това решават, че повечето могат да останат да живеят там, но Магдалина, пазителката на тайните на Спасителя, е все още в твърде голяма опасност. Градът, основан някога от Александър Велики, за да приюти мъдростта на неговия свят, е твърде близо до Йерусалим, дотам лесно може да стигне ръката на фанатичните религиозни „пастири”. Магдалина трябва да отнесе заветите Му в по-далечни земи, където ще е в безопасност. Затова, придружена от Йосиф и още две жени, също носещи името Мария, заминава с кораб за Лангедок. Плаването минава леко и те слизат край малко селце, което днес в тяхна чест се казва Сент Мари дьо ла Мер, или Светите Марии на морето. Там Магдалина започва да проповядва Христовото учение, а след време става прочута като Мадоната на светлината, пазителка и покровителка на Франция. Възелът е попаднал на точното си място, защото този е символът на Иисусовата спътница, който е и знак на египетската богиня Изида. Занапред той ще е указание за присъствието й в изкуството. Леонардо изобразява възел в Тайната вечеря, за да напомни за ролята на Магдалина като нова Изида. Точно от нейната нежна фигура излиза нишката, свързвала богомилите, вярващи в Свещеното женско начало и светлината, с преданията за спътницата на Христос, които заварват по тези места.. Името Мария Магдалина, означаващо „горчиво море”, е ясно указание за многото страдания, които е преживяла, за пролените горчиви сълзи на „просветителка” и „посветената”, обяснява Ди Вараце в Legenda Aurea. Интересно е твърдението на епископа, че според някои предания тя е годеница на Йоан, който се кани всеки момент да я вземе за жена, когато Иисус, извиквайки го, ги разделя. Епископът на Генуа обаче коментира, че тази история не може да отговаря на истината.
През Средновековието творбата му е преведена на простонародните езици и конкурира Библията по популярност. Запазени в наше време са повече от 1400 ръкописа от нея. Тя е писана на латински, но после е преведена на италиански и се разпространява като пожар. Може би заради твърденията в нея, които могат да накарат всеки инквизитор да си изяде расото. Те смущават и днес, при това не само Църквата. Да Вараце дава доста подробни описания на апостолите, като на всеки приписва, някакво водещо качество, от което извежда прозвището му. Например Христовият ученик Филип, на когото дължим едно от най-ценните гностични евангелия, е определен като Il Sapiente, или Мъдрия, Знаещия. Йоан е наречен Mysticus, т.е Мистичния, човек, който крие тайни. Любимият ученик пред чието апокрифно евангелие богомилите се прекланят, определено отговаря на това име. Петър е Exosus /Този, който мрази/, но и Еcclesia /Църквата/, както го нарича Ватикана.
Ще цитираме, със съкращения, какво писа за „Тайната вечеря” на Хавиер Сиера най-популярният италиански вестник „Кориере дела сера” на 1 юли 2005 г. Статията е озаглавена:
„Последната вечеря на Леонардо Катара”
Един испански писател предлага нов ключ към миланската фреска със своя роман предизвикателство към „Шифърът на Леонардо”. Според Хавиер Сиера именно творбата на Якопо да Вараце е ключът към „Тайната вечеря” на Леонардо. Самият писател поддържа тезата, че „Дан Браун се базира на студиите, писани преди последната реставрация на „Тайната вечеря”, когато много от детайлите не бяха видими. Не се открояваше дори ножът в ръката на Петър, не се разбираше, че сцената представя преход от светлината към мрак, че на масата няма нито едно блюдо с месо…
…Трябва да се държи сметка за фундаменталните елементи, подценявани до днес: в тази вечеря няма разчупване на хляба, няма месни ястия на масата, никой от 12-те апостоли няма ореол, докато в традиционните вечери го имат всички без Юда, който между другото винаги е изобразяван седнал на противоположната страна на Христос, докато тук не е така.
…Леонардо се сближава с еретиците-катари при пребиваването си в двора на Сфорца. Тогава катарските общности са били още в областта около Милано, зоната на Конкорецо, където остават някои следи от тях. Катарите не почитали разчупването на хляба, а една церемония за братство, която се изпълнява след продължителна инициация. „Събирали са се, за да приемат нов брат, движейки ръцете според изискването на специален ритуал, но без да разчупват хляб или да ядат месо”, обяснява Сиера. И ако тези индикации не са достатъчни, за да се потвърди „катарската теза”, трябва да се доверим на „изкуството на паметта”, една широко разпространена по времето на Ренесанса дисциплина, за да се достигне до ключа, който ще отключи загадката. Според методите на arsmemoriae, на всеки апостол се приписва някакво качество, с което е определен в LegendaAureaна Якопо да Вараджине.
Хавиер Сиера уточнява, че Христос, чието тяло е в центъра на картината, наподобява буквата А.
Той без съмнение е начало, център и ос на творбата, а и на Вселената – алфата. Ако вземем първата буква от прозвището на всеки апостол, дадено му от епископа на Генуа, и прочетем по реда на учениците върху платното, се получава някаква неразбираема фраза. Леонардо обаче често пише огледално, ще рече, че трябва да четем от дясно на ляво, припомня Сиера. Да видим какво се получава:
Confector (Този, който довежда нещата докрай) – Симон, Occultator (Този, който крие) – Големия Юда Тадей,Navus (Прилежния) е Матей. Като Sapiens е определен Филип (Знаещия, Възвишения), Oboediens (Послушния) е Големият Яков. Litator (Този, който успокоява боговете) – Тома. А (Алфата) – Христос. Mysticus (Мистичния) – Йоан,Exosus, но и Еcclesia – Петър, Nefandus (Нечестивеца) – Юда. Temperator (Този, който предупреждава) – Андрей. Venustus(Изпълнения с милост) е Малкият Яков, Mirabilis (Чудотвореца) – Вартоломей.
Когато наредим първите букви на прозвищата им, получаваме:
CONSOLAMENTVM
Това не е нищо друго, а тайнството на Утешението, както се е наричало от богомилите в България. Леонардо не е оставил картината си без Светия Граал, но не го е нарисувал като чаша, а като послание към поколенията, които ще дойдат. За да знаем, че това е Утешението, сливането на Човека със Светия дух, съкровището на богомилите, наричани бугри
От Фактор бг. по откъси от книгата на Светослав Пинтев.