МАЛКО ХОРА БИХА ИЗБРАЛИ да са родители па дете с аутизъм. Това обаче се случва все по-често в нашия модерен свят. Безспорно е, че по света има епидемия от аутизъм. Ако това изобщо може да бъде успокоение за родителите, искам да ви кажа, че със сигурност не сте сами!
Преди аутизмът беше рядко срещано състояние и на повечето лекари не се случваше да го наблюдават в практиката си, а повечето хора никога не бяха чували за него. Преди около двадесет години в западните страни имаше средно по едно дете с аутизъм на всеки 10 000. Днес по данни на Министерството на здравеопазването на Великобритания едно на всеки 150 деца е диагностицирано с аутизъм. Според Американските центрове за контрол на заболяванията приблизително едно на всеки 150 американски деца е диагностицирано с артистично разстройство и броят расте всекидневно. Фондацията за аутизъм в Канада докладва сходни данни. Във финландско изследване, публикувано в European Journal of Child and Adolescent Psychiatry (2001, том 9), е докладвана честота на диагнозата аутизъм при едно на всеки 483 деца във Финландия. В Швеция се посочва, че подобна диагноза се поставя на едно от всеки 141 деца. И така, какво се случва? Защо се наблюдава такова драматично нарастване на броя на децата, които стават жертва на това ужасно разстройство, смятано за нелечимо от традиционната медицина?
Дали причината за тази епидемия е генетична? Истината е – не знаем! И все пак има нещо, което ни е известно със сигурност, и то е, че генетично обусловените разстройства не демонстрират подобни драматични увеличения на заболяемостта. Генетиката просто не действа по този начин. Това увеличение в броя на диагностицираните с аутизъм не може да се обясни генетично. Напротив, то е силен аргумент в полза на твърдението, че генетичното устройство в крайна сметка не може да играе съществена роля в развитието на аутизма. Дали тази епидемия не се дължи на по-добрата диагностика? Именно това се опитват да ни кажат някои утвърдени британски експерти по медицина. И така, в крайна сметка те може би искат да кажат, че преди 15 години лекарите във Великобритания са били толкова неспособни да диагностицират аутизма. че са пропускали по едно дете на 150? Ако това е така, къде са тези деца днес? Сега те би трябвало да са тийнейджъри с аутизъм, защото, както знаем, това разстройство не изчезва с възрастта. Очевидно е обаче, че във Великобритания нямаме по един тийнейджър с аутизъм на всеки 150. Следователно този аргумент не убеждава никого. Случва се нещо друго. Нещо, което не може просто така да се обясни и не може да се оправи с хапче.
Повечето родители на деца аутисти ясно си спомнят онзи травмиращ момент, в който докторът им е съобщил диагнозата „аутизъм“, последвана от заявлението „Нищо не може да се направи“. Е, аз също съм доктор и като такъв мога да ви кажа, че вашият лекар не е прав – може да се направи много! Бих отишла дори по-далеч – в зависимост от вашата отдаденост и обстоятелствата имате голям шанс да подобрите състоянието на детето си до нормално, доколкото е възможно! Стотици деца аутисти в света, които се лекуват и образоват по подходящ начин, почти не се различават от обичайно (нормално) развитите си връстници. Колкото по-рано започне лечението, толкова по-добри са резултатите, защото колкото по-малко е детето, толкова по-малко щети има за поправяне и толкова по-малко трябва тези деца да наваксват в развитието си в сравнение с нормалните деца на същата възраст. За щастие, съвременните медицински специалисти макар и често пъти да не помагат особено по отношение на лечението, вече са по-добри в диагностицирането на аутизма. Повечето деца получават диагноза на възраст три години, което не беше така преди 15-20 години. Поставянето па диагноза в тази ранна възраст дава на родителите възможност да започнат да действат навреме и детето има по-голям шанс за възстановяване.
В западния свят е налице обща тенденция, да възлагаме отговорността за здравето си на медицинските специалисти. Ако сме болни, отиваме на лекар. Когато става въпрос за аутизъм, официалната медицина практически няма какво да предложи на детето, след като постави диагнозата.
За родителите е голям шок изведнъж да се сблъскат сами с чудовището, наречено аутизъм. Повечето родители, които съм срещала, са интелигентни и образовани хора. Първото нещо, което правят, е да научат колкото може повече. Днес има купища информация по темата за аутизма, в това число сериозни научни изследвания. Ако разгледаме количеството изследвания, проведени в други сфери на медицината, ще установим, че в повечето от тях е постигнато по-малко, отколкото по отношение на аутизма. Според мене причината е, че изследванията на аутизма се провеждат по инициатива на най-мотивираните хора на земята – родителите на децата с аутизъм. Сред тях има лекари, биохимици, биолози или просто интелигентни хора, търсещи решение за проблема на детето си. Съществува мрежа от родителски организации от целия свят, които споделят информация помежду си и си помагат. Познавам много родители, които биха прекарали часове на телефона, за да успокоят и подкрепят друга майка, която е в същата ситуация. Лечението на аутизма не е лесна задача. Тя отнема години на постоянни усилия и отдаденост. От гледна точка на родител, чието дете се е възстановило, мога да ви кажа, че това е едно от най-удовлетворяващите преживявания на света! В тази книга бих искала да споделя с вас моите дълбоки убеждения за това, какво представлява правилното лечение за едно дете с аутизъм. Информацията за храненето не е включена в учебния план на западните медицински университети и вследствие на това лекарите почти нямат представа за ролята на храненето в лечението на заболяването. Храненето обаче е крайъгълен камък във всяко успешно лечение на всяко хронично заболяване. Аутизмът и другите когнитивни затруднения не правят изключение. Има множество погрешни схващания в тази сфера, които трябва да бъдат изяснени.
Преди аутизмът беше диагноза, смятана за безнадеждна.
С цялото знание, което имаме днес, това далеч не е така. И продължаваме да се учим всеки ден. Децата, които се диагностицират днес, инат много по-голям късмет от диагностицираните преди 15 години (ако думата „късмет“ изобщо може да се използва), понеже родителите им разполагат с много повече информация, за да могат да започнат да им помагат веднага. Преди 15 години ние не знаехме и половината от известното ни сега. В наши дни родителите на децата, които току-що са получили диагнозата, нямат време за отчаяние – предстои им да учат твърде много! Аз мисля, че това е много положително. Пътят на ученето, по който ще ви преведе вашето дете, ще промени завинаги живота ви. Кой знае, този процес може да открие нови хоризонти и възможности пред вас, както се е случило на толкова много хора.
И така, да не спираме да учим!
Цитат от книгата „GAPS. СИНДРОМ НА ХРАНОСМИЛАТЕЛНАТА СИСТЕМА И ПСИХИКАТА„