Христо Буковски
Странен древен кладенец, от който не извира вода, таи тайни на 45 км. от София. Историците знаят за него поне от 70-те години на ХХ век, а археоложката Димитрина Митова-Джонова, която го разкри, го датира от ХІІ в. пр. Хр.
Друг такъв няма в България, а когато НАучените да мислят казионно се сблъскат със свидетелства за познания на древните, които надвишават техните, просто отказват да ги „знаят”. Рефлексът е рудиментален – и бебоците „се крият”, като си затварят очите. Затова титулуваните историци нямат проблеми с „кладенеца” – той не ги интересува, та е зарязан на произвола на стихиите – порои, сняг, ерозия, иманяри…
Загадачният „кладенец” в бурени и немара
Междувременно арх. Данка Василева и инж. Костадин Димов разпознаха в подземния каменен градеж съоръжение, което би могло да е първообразът на съвременните рефлекторни телескопи.
Това не са всичките податки. Но преди да продължим с останалите, нека хванем
посоката, която ни подсказват тези два репера:
Към края на XIII-ия и началото на XII в. пр. Хр. цялото Средиземноморие било разлюляно от мощна вълна трусове, траяла поне 50 години. Геолозите я наричат земетръсна буря и това ги устройва. Историците също са доволни, защото така се сдобиха с научно обяснение за неясното събитие, което е довело до гибел една ранна посока към развитието на протоевропейската култура, която е прието да се нарича Микенската цивилизация.
Това е времето, когато предците на древните гърци притискат траките да ги изтикат от Пелопонес и егейските острови, за да се доберат до Мала Азия, защото там на бронзовата епоха вече ѝ минавало времето. Задавал се качествен скок в живота на Балканите. Определението не е тяхно, а на сегашните археолози – дванайсет века преди Христа стопанската дейност на хората по нашите земи толкова силно се променила, че се появил дори непознат на хората метал – желязото.
Още по-странното било, че с него веднага (като небесно чудо!) било усвоено и изкуството за неговото леене…
Но в района се настанили трайно и ято… богове. Сред тях особено интересен за нас е един твърде специален образ. Векове по-късно в гръцката митология той щял да получи името Дионис и ще се прочуе като един от най-атрактивните митологични персонажи. Впоследствие историците ще пишат, че във Фригия (в западна Мала Азия) хората го познавали като Сабазий. Веднага се набивал на очи с червените си котурни – така тогава наричали едни много специални полуботушки с висок ток, които за цяла епоха щели да свързват с него. Разправял, че ги обувал да изглежда по-висок, но походката му била скована и… подгръбното окончание за краката му се полюшвало въртеливо. Плутарх, който много майсторски пита, а на други оставя неудобните отговори, в „Гръцки въпроси” закачливо подхвърля: „Защо елидските жени в своите химни призовават Дионис да им се яви с бичия си крак?”.
Според Робърт Грейвс, с тези думи дамите не си разменяли разгулни намеци, ами кракът на странника наистина е приличал на бичи – с огромен бут, пък несъразмерно тънък надолу! – от изместване на едната му бедрена става. Английският изследовател е сигурен, че Дио-ниссос е означавало Куцият бог на светлината, а котурните са били ортопедични обувки и когато се втурвал с тях, пришелецът тропал доста тромаво. Та този
Дионис излязъл с войска на пролива Хелеспонт (Дарданелите)
между Бяло и Мраморно море откъм малоазийската страна на път за Европа.
С армия не се ходи на пътешествие или на гости, та хората на северния – европейския – бряг не ликували при появата му. Според древния историк Диодор, Дионис обаче завързал приятелство с Ликург, царя на траките, и прекарал най-напред вакханките. Не било нужно божествено проникновение да узнае, че траките си падали по дами, а като живеели с по няколко, винаги можели да приемат още две-три допълнително. Но ако местен посрещач е успял да бръкне под басарая на някоя от пришълките, определено е бил потресен, че напипва… ризница. Сам царят – още като чул за тайния десант – се e сетил, че от тази посока можели да нахлуят амазонки. Наясно бил и че ако толкова жени с тяхната репутация разчитали на едного, дори бог да бил, нямало как да не озвереят и затова бичекракият ги бил пуснал като авангард!
Ликург не схващал приятелството като приспиване на вниманието, затова заповядал на войниците си да ги нападнат през нощта и да погубят Дионис с всички менади. Но Дионис, като научил за това коварство от един туземец на име Харопс, се уплашил, понеже войската му била на отвъдния бряг и малцина от приятелите му били заедно с него.
В „Илиада” Омир дори описва уплахата на бога като паника, заставила го да скочи в морето да търси закрила в лоното на Тетида, като още треперел от вика на Ликург. Но щом доплувал при войската си, той преминал с нея Хелеспонт. Нататък Диодор довършва историята така: победил в сражение траките, уловил Ликург жив, ослепил го и като го подложил на всякакви мъчения, го разпънал на кръст. След това предал тракийското царство на Харопс като награда за доброто, което му сторил, и го научил на тайните обреди в мистериите.
На пръв поглед Дионис е един от най-добре познатите богове
Но (за да не изпадаме в митологичeн буквализъм) едничкото сигурно за него е, че бил син на върховния сред новите богове – Зевс. Майка му Персефона също била богиня и дори му се пада леля – била дъщеря на татко му от Деметра. При това му била и стринка, защото станала жена на чичо му Хадес. Чичото бил наричан още Аид, защото при братската подялба на Земята той изтеглил подземното царство. Може и да харесвал дела си, но бил единственият. Никой не смеел да му стъпи на крака оттатък, та затова се компенсирал като отвлякъл в отвъдното своята племенница Персефона. За нея облагата била, че така станала царицата на това, което нейният баща не владеел. В добавка си издействала да я считат за богиня на смъртта и възкресението, защото тъй и тъй щяла да излиза на белия свят, когато ходела у мамини си. Обещала да отскача дотам само веднъж годишно, но щом отидела, се заседявала по половин година. Очевидно и жененият бог в това отношение бил като човека – примирявал се. Пък и имало защо – посредством невястата си той можел да наследи и Зевсовия дял.
Мраморна глава на Дионис, открита в Стара Загора
Зевс, от своя страна, несъмнено разчитал на обратното. Топсекретът на атрактивната неземна компания, която адресно се водела на малоазиатския връх Олимп, бил, че колкото и дълъг за човешката мяра да бил животът на боговете, те в крайна сметка също не били безсмъртни в степента, която внушавали на хората.
Макар че от античността до днес всеки начетен човек на Земята знае поне поименно членовете на този странен клуб, въобще не е ясно нито какви са точно тези богове, нито каква работа са имали тук. Ако следваме идеята за пришълци свише, натрапвана не само в митовете, но дори в Библията и още редица свети книги, сигурно е простимо да допуснем, че олимпийците може да са наложени администратори след космическата експанзия от друга планета. Определено нещо такова подсказват доста улики. Понякога напомнят дори долетели от други светове изследователи, останали да довършат експерименентите си с хората.
Нищо не изключва обаче и да са някакви откачили (се) космически пирати, обсебили като сатрапи района на някогашното Тракийско (сега Бяло) море след като в Централата на Небесните са разчитали, че ефектно са заличили тук всички следи от дейностите, с които са се занимавали, преди да се оттеглят. Кръвосмешението, на което бил плод Дионис, не било изключение – баща му Зевс официално бил женен за сестра си Хера. Това може да означава, че или в обществото на тези богове са били нормални такива полови връзки, или те самите са били толкова малка родствена група, че – на божествено равнище! – нямали други възможности.
Затова пък едно обстоятелство изглеждало безспорно – рожбата на тази семейна сексуална въртележка Дионис се явявал законен наследник и на земното, и на другото царство, което – подведени от всезнайковството на елините – сме научени да приемаме за подземно.
Откровено казано, не звучи много убедително, че подземно е предполагало истински гробове и влудяващо мрачни пещери. Прилича по-скоро на алегория за
друга позиция на пребиваване, в която тунелите са (примерно) времеви
а задгробният живот – съществуване в друго (успоредно) измерение. Ако догадката е основателна, можем да предположим, че чедото е плод на съзнателно търсен династичен брак. Понеже пък то отразявало превеса на андропоидния модел за внедряване сред земните, съюзът определено бил гигантомански. Очевидно ставало дума за пълно всевладение и на познатото ни земно, и на успоредното му (подозирано, но неразбираемо за нас) равнище.
А каквото и да е значело второто, то явно отнемало мястото на най-сполучливите дотогава същества, които небесните били създали по преходната концепция за овладяването на земята – титаните. Отговорът на отхвърлените – гигантомахията (както боговете самохвално нарекли войната им срещу себе си) – бил обречен. Затова (като всички отчаяни бунтовници) губещите избрали терора: нападнали принц Дионис, разкъсали го и… го изяли.
Дали изяждането е било само разпространена клевета като доказателство, че титаните са били чудовища и чудовища са щели да си останат? Вместо да гадаем, нека видим какво точно е произлязло. Много е показателно: въпреки старанието им да погълнат всичко от пленника си, в суматохата била спасена част от плътта му. Митът твърди, че било сърцето му, и е логично – кой би изпуснал бут?! А и по стандартите на епоса просто е звучало по-поетично да се обяви това, отколкото… дроб или опашка. Съществено в случая е, че спасената от зъбите на титаните плът била внедрена в една земна – Семела, дъщеря на тиванския цар Кадъм, която… заченала по този начин бебе на Зевс.
Това май прилича на клониране+инвитро, нали? Е, поне… приблизително. Изглежда операцията е била рутинна при небесните, щом на мига прибягнали до нея. Но на земната жена сигурно не понесла – Семела пометнала бебето и умряла.
Най-вероятната причина за бедата изглежда е била драстична несъвместимост между нейните клетки и внедрения в нея биологичен материал. Явно по рождение Дионис бил твърде далече от земния свят – баща му бил небесен, майка му била пригодена да живее в друго (паралелно и непознато още на хората?) измерение. А и видът му надали е бил много андропоиден, щом е можел да минава за роден като рогата змия, която на туй отгоре с лекота меняла физическия си облик.
(Обаче всяко преображение стигало до наподобяването на някоя животинска форма!)
През юли 2002 г. двама антрополози откриха в ограбено гробище в Перу 7,5-сантиметрово изображение на божество със свирепо котешко лице, зъбата уста и нокти на краката. Въглеродното датиране на фрагмента, върху който било изписано, показало, че гравюрата е от около 2250 г. пр. Хр. и това навярно обяснява защо съществото имало толкова нечовешки вид. Но и то, както богът върху намерената на родопското скално светилище Белинташ сребърна пластинка, държи… змия в едната си ръка. Сега обаче внимавайте: в другата си длан чудовището стиска… жезъл.
Варианти на божеството с жезъла през последващите векове са изобразени на злато, глина, платове и камък. Инките го наричали господ-творец или Виракоча. И ако още не сте нащрек, внимавайте: гробището, където е намерено най-старото изображение, е в района Норте Чико на около 193 км северно от Лима, в което има… 25-метрови могили със стълбища и церемониални огнища с площади отдолу. Дали това не подсказва, че на Земята богът, решен да властва над хората, отначало е бил проявен другаде?
Ако на някого му се струва, че между 2250 г. пр. Хр. и времето на Дионисовия десант през пролива Хелеспонт героят ни някъде се губи, нека си спомним, че географски
между Перу и Средиземноморието е… Атлантида – материк като за богове.
Може би точно там те извършвали все още научните опити да се установи приемлив земен облик на пришълците. Самото влагане на клетки от рожденото тяло на Дионис в земната Семела изглежда целяло да го преобрази във вид, по-близък до човешкия. Но операцията явно не постигнала своето и с недоносения плод Зевс се оправил по божествен начин – пришил второродения Дионис към бедрото си и го дохранвал така чак докато детето укрепнало за втори живот.
Може би ние, земните, тепърва опитваме да налучкаме този метод със сурогатното майчинство. За боговете от древността това явно не било отчаян опит, а метод, равнозначен на повторно износване. Дори подчертавали това, като наричали Дионис Двуродения.
Странно, какво им налагало да забравят истинското му първо раждане – от стопанкатана на отвъдното Персефона?
Възможностите изглеждат три:
· заради неприетия му физически облик;
· за да се подчертае, че е рожба само на земна и на главен бог;
· защото митът за него бил доправен, когато се бил прочул като Двуродения.
Изглежда истината е в една – май насила забравена – четвърта възможност. На неземно напредналия континент Атлантида вече му изтичало времето и през 1491 г. пр. Хр. в Египет бил активиран като пророк Моисей със задачата да изведе евреите в пустинята. Израилтяните обаче били убедени, че работата свършил един демон или маг от критските телхини, когото знаели под името Атабирий, а го почитали в образа на златен телец, защото обичал да приема този облик. И сега следва нещо, което само от педантизъм, за изрядност, но с голямо притеснение и дълбока вътрешна съпротива ще отметна: в „Настолни беседи” на Плутарх неговият гост Мераген заявява, че богът на евреите е всъщност… Дионис-Сабазий. В Трета Книга на Царете (18:26) от Библията е описано как Вааловите пророци… скачаха пред жертвеника, който бяха наклали. Робърт Грейвс обаче настоява, че глаголът, използван в еврейския оригинал, е образуван от корена PSH- (със значение „танц с накуцване”), от който идва и Песах – същия празник, който ние знаем като Пасха. И пояснява: вероятно на първо време Пасхата е била някакъв ханаанитски празник на пролетта, който племето на Йосиф е възприело и трансформирало във възпоменателен обред за бягството от Египет. „Танцът с накуцване”, изпълняван на планината Кармил, вероятно е бил форма на симпатична магия, с която са призовавали Бога с бичия крак, въоръжен като Дионис с факел. „Ваал” означава просто „господар; повелител”.
Да се носят червени кожени котурни и да се куца сред царете и велможите не било мода – това са знаци, че са от тези, които управляват човешкото общество. А доказателствата на Робърт Грейвс, че бичикракият вече се вихрел в Палестина, се разпростират върху няколко страници на огромната му книга „Бялата богиня”. Сред тях той – щом припомня, че свещеното животно на Сабазий е била змията – веднага изтъква: което пък ни подсеща и за Медната змия Сераф Не-ештан (Нехущан), използвана от Моисей като щандарт. За нея се казва, че била унищожена като „езически идол” от благочестивия цар Езекия, тъй като й кадяли благовония като на бог [4 Цар. 18:4]. Но и в зората на християнството една юдейска секта, тази на офитите, базирана във Фригия, е почитала Змията, обосновавайки се с това, че Йехова от епохата след Плена бил просто един „демон”, който узурпирал властта в Царството Божие на Мъдрата змия, или „Помазания” (т.е. Мисията).
Удивително е, че дори на намерена край Гиза сребърна монета от V в. пр. Хр. е изобразена брадата глава като Дионисовата, а на обратната страна – брадата фигура в крилата колесница, маркирана с еврейските букви JHVH (ЯХВЕ) – името на бога сред евреите. Нумизматичното свидетелство за отъждествяването на Йехова с Дионис е включено от Дж. Ф. Хил в Каталога на гръцки монети от Палестина.
Атлантида вече бързо потъвала
Все още не съумяваме да разберем дали нарочно е била потопена, когато синовете на небето преустроявали дори ландшафта към края на XIII-ия и началото на XII в. пр. Хр., за да заличат свидетелства за пребиваването си.
Но Двуродения не бил изчезнал – излизал откъм Фригия.
Съвременна кукерска интерпретация върху нахлуването на Дионис в земите на траките
Траките явно не се учудили, че богът не слизал тепърва от небето. Положително са били наясно не само какво му налагало да търси новата си земна твърдина в района на Балканите. Сигурно са били посветени в историите, с които сетне се занимава и митологията – че в бунта си да самовластва на Земята татко му Зевс бил убил баща си Кронос (царя на Небето!). Колкото и по човешки великодушно да са гледали на интригите при боговете, тогавашните балканци несъмнено са си давали сметка, че Двукратно Оцеляващият е бил чедо с гени на отцеубиец. Близко било до ума предположението, че вероятно странникът носел и неговия идеал – за всеземно господство.
Затова като цар на траките, които живеели в района на предмостието за Европа, Ликург пренебрегнал законите на гостоприемството. Изправен пред нашественик, с какъвто едва ли земните са воювали, той се решил на коварен удар по време на тактическо (за госта му) примирие. Отговорността му на владетел и върховен жрец повелявала да опита всичко, щом било за физическото и духовното спасение на народа му.
По-трудно е да се обясни поведението на Харопс – човекът, който издал на Дионис какви планове имали траките за предстоящата схватка.
Възможно предположение изглежда да е бил огорчен от властта…
Може по някакъв начин да е бил заставен…
Не е ясно дали Харобс разчитал, че богът щял да укрепи обществения ред, наложен покрай небесните, и дори да внесе повече матриархат (щом нахлул с вакханките в ариергард!), или че това също е заблуда (както приятелството с Ликург!), за да спечели старите служители на своя страна…
Изглежда смислено в настъпленето на Двуродения да е видял вятъра на промяната, с който идвала желязната епоха…
Със сигурност си е давал сметка, че пришелецът няма да мине за добър танцьор пред бързокраките траки – в своя шеметен колаброс тукашният цар-жрец се вихрел (както отбелязват елините) сякаш го целели със стрели, но нямало начин да го улучат при толкова чевръсти стъпки и подскоци. Определено във високите токове на червените кожени котурни обаче Харобс е разпознал находчиво решение на изискването, което боговете имали към техните земни синове – свещените царе: да вървят на пръсти, защото петите им не бивало да докосват земята…
Всяко от тези основания стои сериозно. В твърде голяма степен.
Но древните подозрително избягват да коментират подбудите за предателството.
Историкът Диодор обаче оставя впечатлението, че Харопс предупредил Дионис за готвеното му нападение срещу
познание, което дотогава не било достъпно за хората.
Мнозина учени смятат, че траките вече познавали Дионис като фригийското божество Сабас. Ако трябва да бъдем педанти, в Балкана – Стара (свещена) планина – и досега приветстват Сабо като проявлението на Върховния Бог в изгрева на Слънцето. Вероятно любознателният трак е могъл да бъде убеден, че пред него стоял Богът, влетял по Слънчевия проход, ако го е видял в превъплъщение, което би му било познато. Но припознаването не изключва възможността самият пришелец да го е подвел улишлено с тази версия.
Дали отгогава било забравено, че Сабазий е богът скала, огън и венец?
Сребърна плочка със Сабазий,
която е била прикована към скала на светилището Белинташ
Не навсякъде се разказва и, например, как – още когато майка му Персефона го била родила като малкото рогато змейче Загрей – докато титаните го гонели, Дионис на бегом се преправял в разни страховити същества: лъв, козел, пантера… Методът на пробите и грешките дава два изхода и на богчето се паднал лошият. Двуроденият обаче сигурно го е изтъргувал добре, като пробутал на Харобс, че… в порива си към свободата… някак… от само себе си… приел образа на бик…
Ако си тръгнал да проповядваш религия, в която си син на бога, а някакви тъмни сили са те разкъсали и (почти) изяли, определено е респектиращо да обявиш това си изпитание за жертвоприношение.
Твърде възможно изглежда Харобс пръв да е чул драматичните подробности как Дионис е станал жертва, принесена в образа на бик, която бог приема и връща в света като свой пратеник и наследник. И то – да е научил всичко това от самия беглец. Точно за него, патетично казано, може да се е състояла премиерата на този мит! Той бил човекът, които щял да се хване на посланието, защото онова, което може да се види в обредната яма с кости на разчленено говедо в неолитното светилище при Оходен, го е знаел от предците си – че бикът бил мъжкото начало на света и земен образ на Бога, към Когото отправяли молитвите си по Слънчевия проход.
Така, поласкан от уверенията на пришелеца, че се доверявал само на посветените от него, CV-то на Дионис се подредило ясно и упойно пред трогнатия Харобс като в сериал за най-масовата възможна употреба:
· от една страна, чудовищата се нахвърлили на бика, който – освен образ на Бога и отреден за Него – в Дионисовия случай си бил и рожба божия, та стореното от тях било отвратително и непростимо светотатство;
· а от друга страна, като го разкъсали на седем апетитни порции, те ужасно бързо, лесно и вкусно излапали телешкото полусурово и така още веднъж са ограбили Бога, щом не са обгрижили обонянието му с благоухание на печиво;
· обаче пък леля му Атина Палада – за славата божия!– не допуснала титаните да изядат и сърцето на богчето, а в суматохата покрай лакомото плюскане го спасила, за да бъде наново възстановен синът на главния бог.
Лично аз не бих заложил и лев на мита, че Дионис всъщност бил някой от прочутите Сабо или Загрей, камо ли, че бил едно и също божество с Рогатото змийче и Излъчвания На Скалата С Изгрева На Слънцето.
Но, романтично погледнато, Харопс бил предтеча на много по-късния Фауст. Който и да стоял пред него, при такава склонност към непосилни за човека преображения, можел да бъде и самият божи син, възсиял в новия си – земен – образ като приношение божие. При това полученото от трака било несравнимо с обещаваното на онзи германски професор – заземеният божи син направил сътрудника си не само главен жрец, но и цар на племето му. Понеже пък Херодот пише, че в ония векове траките били най-многобройният народ след индусите, информаторът на Дионис веднага станал новата звезда на Балканите и земите чак до Карпатите – цивилизованата част от Европа по онова време.
Няма логика един велик бог да се довери на предател, камо ли да му повери супертайната на епохата. Но, доколкото ни е познат почеркът на боговете, по-вероятно изглежда Харопс е
роден след като синовете на небесните залюбили земните жени
Археоложката Митова-Джонова, откривателката на загадъчния „кладенец”, настоява, че такъв тип строежи не са типични за тракийската култура. Тя ги свързва с културата „нураги” и смята Месопотамия за неин първоизточник. Древна Месопотамия е точно на пътя на Дионис от Палестина през Мала Азия – на юг тя достига Персийския залив, на запад граничи със Сирийската степ, а на изток – с планинските възвишения на Западен Иран. В своята книга „Опасният „архив” на богомилите” (издадена от „Сиела” през 2013 г. и с няколко допълнителни тиража оттогава) подробно се спирам на авторите, които свързват потъването на Атлантида с времето на боговете около Дионис. Там изчерпателно разказвам и как Орфей – внукът на Харопс – се е възползвал от наследените тайните атлантски ритуали на Преходите между нашия свят и Отвъдния…
А хора без наочници (капаците до очите на конете, които не му позволяват да гледа извън пътя!) не от вчера подсказват да се вземе предвид и името, което носи съседното село: Гърло!
Определено не е излишен въпросът: дали странното съоръжение край брезнишкото село Гърло не е самоделен опит на далечните ни предци да възпроизведат атлантско съоръжение за астрономически наблюденя, потребни за специалните им тайни знания? Вече съм подчертавал, че древната дума на старите българи за звездите е „животи” – сиреч, те са ги имали за неразривно свързани с енергиите, обуславящи човешкото съществуване тук. Начетените знаят, че – като „местообитание” на боговете – Сириус тегне още в митовете и легендите на африканското племе догони, според чииито сказания боговете се спуснали от небето и предали на предците им обширни знания за устройството на света, научили ги на различни занаяти и изкуства и се върнали обратно в „дома” си. Пристигналият от там „ангел” Номо с мисия да засели Земята с хора поместил в кораба си четири двойки близнаци, тоест осем Предци. Те приличали на амфибии – полухора-полузмии с гъвкави крайници, без стави, с червени очи и раздвоен език. Загрей, единият от боговете на траките, е бил… рогата змия…
Нашите предци са наричали Сириус „Кучешката звезда”, а древните им ритуали били свързани с „вълчите тайнства”, защо вълкът е дивият роднина на кучето. Дори името на цар Ликург означава „онзи, който се прави на вълк” – сиреч, той е познавал и изпълнявал сириусианските „вълчи” мистерии…
„Вълчи“ тракийски амулет с космическо послание от ІV в. пр. Хр.
Това не са всичките репери към тайната. „Кула” пък се налича върхът над него! А
в новата си книга – „Похитените съкровища на богомилите”, която вече е под печат пак в „Сиела” – разказвам как тайните космически познания на нашите предци достигат чрез богомилите до катарите и са ключът към тайната на катарското възнесение в последната им крепост Монсегюр и в пещерата Ломбривес край нея през пролетта на 1244 г.
Но за тук това е дълга история, та по тази тема кратко изложение ще публикувам утре или в следващите дни…
На 6 септември „Виделей“ приканва озарените да посетим заедно култовото място край с. Гърло и и на място да обсъдим цялата информация около тайната зад тази палеообсерватория, която ще изнеса там. Пътуването ще бъде с лични автомобили, като се надяваме на свободните места в колите да бъдат приютени немоторизираните. Пътят и много добър, предлага необичайни панорамни гледки към София. От селото ще продължим за около 45 минути пеш по черен път с лек наклон през приятна гориста местност и край неголям изкуствен водоем. В навечерието на похода ще изнеса повече подробности…
Преди десетина дена изпробвахме най-добрия маршрут до обсерваторията с неуморния пътешественик Светозар Станишев от Пловдив. Това е неговият филм за видяното там.
https://www.vbox7.com/play:b950d56616
Продължение по темата можете да откриете в http://bukovski.blog.bg/
Снимка на корицата: Подземния вход към „палеотелескопа“